"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
ЗАВРЪЩАНЕ
Любомир Коцев Стара детска мечта, ненамерена,
сред бадемите в мойто село.
Всяка дума е вече премерена
и каквото било, е било.
Помъдрели пресичаме дните...
Помъдрели. Така ли изглеждаме?
До стобора, момчета, стоите
и в очите ви ние се вглеждаме.
Я ни дайте за малко сандалите,
топка гумена, прашка и топчета.
Да натиснем отново педалите,
да развеем ризи без копчета.
А да имаме вашето време,
ще зарежем компютри, програми,
че в бащите ви скрити си дремят
все момчета открити и прями.
Стара детска мечта, ненамерена,
сред бадемите в мойто село.
Помъдрели не сме ли... умерено,
а каквото било, е било.
У каждого из нас на свете есть места,
Куда приходим мы на миг отъединится,
Где память, как строка почтового листа,
Нам сердце исцелит, когда оно томиться.
Чистые пруды застенчивые ивы,
Как девчонки смолкли у воды,
Чистые пруды, веков зеленый сон,
Мой дальний берег детства,
Где звучит аккордеон.
Идеята на този специален раздел е да се създадат и/или намерят, публикуват неща, свързани с темата "Как порасналото дете, възрастният човек гледа към своето детство?".
Първоначалната идея беше за вид конкурс - за стихотворение, песен, рисунка, фотография. След време счетохме, че такъв подход е неправилен. Най-малко заради това, че е важен самия поглед, искреността, а не толкова професионалния опит в определен вид изкуство, опита с думите, четката, фотоапарата... Конкурсния принцип предполага първенец, което е абсурдно, глупаво - как може да се определи отношението на някого към миналото му? Как да предположим какво чувства душата му, как да оценим такова нещо? Пък и защо да го правим?
Нека се опитаме, приятели, в този раздел да изкажем, изпеем, изплачем онова, което усещаме към него, най-важното, нашето детство! Или чрез думите на някой друг, или чрез образите чужди да се засмеем, разтъжим, помислим: "Къде остана детството?"
Понякога ти ме питаш, моя малка немирнице, има ли наистина в света и де е тя – златната къщичка със сребърен под, захарни прозорци и покрив от млинчета, за която разказват и твоят дядо, и моят дядо, и всички, които умеят да разказват хубави приказки.
Това стихотворение от Александър Геров публикуваме по предложение на наш читател (но не разбрахме точно кой от регистрираните в сайта е, затова нека сам да се обади). Както се разбира от текста, носталгията по детството не е от вчера.
Цирк
Играеше си вятърът есенен
със пожълтял отбрулен лист.
И в цирка с куполите весели
аз влязох като журналист.
До мен на пейката седяха
и си шушукаха деца.
В захлас арената следяха
с очите си като слънца...
Това казва едно от интервюрираните деца в края на това клипче. А всъщност тук ще чуете песента "Страната на детството" на руския певец Игор Талков. Талков е особена фигура от началото на "промените"- композитор, поет, артист и певец, който за смелата си гражданска позиция и талантливите си песни, изобличаващи лицемерието на "перестройчиците" в Русия (но нашите в България са съшите), е разстрелян по време на концерт. Това е обаче друга история, чието място не е в тематиката на сайта ни. Но песента "Страната на детството" е една красива музикална поема, възпяваща щастливите детски дни и нейното място несъмнено е при нас. Приятно слушане
Криеница, дама, игра с топка, гоненка, "Не се сърди човече"... за съжалениe все по-рядко (да не кажа почти никога) виждам днешните деца да играят на тях. Къде отиде детската глъч, къде отиде детския смях, къде отиде детството?
Когато бях малка с моите приятели почти не се прибирахме вкъщи. Висяхме по улицата до късни часове, правехме си пикници сред природата, играехме на какво ли не, разказвахме си тези страшни истории за духове... Голяма трудност беше за родителите ни да ни приберат да обядваме. Носехме си храна на вън и пак продължавахме да играем. Бяхме приятели и прекарвахме почти целия си ден заедно, споделяхме. Пораснахме, всеки пое по различни пътища. Липсва ми това време. Годините си минават и остават само спомените. Но още по-тъжно ми става като ставам свидетел на сегашния детски живот. Няма никаква тръпка, няма и следа от щастието, което сме изпитали ние, родителите ни, дедите ни....
...Вървях забързана сред трамваи, коли и хора ... Покрай мен се изнизваха кадрите от поредния делничен ден. Лица на угрижени, напрегнати хора, надбягващи се с лудешкия ритъм на ежедневието. Вървях и не мислех за нищо друго, освен за това кога ще светне червеното на светофара, имам ли достатъчно време да успея да свърша всичко, предвидено за деня ...
Заваля, и кадрите станаха още по забързани. Аз също ускорих крачка ... нанякъде. И ето, че изведнъж усетих някакво леко потупване по рамото. Учудено се огледах наоколо, но видях единствено отминаващите хора. Нямаше никой ... В краката ми се търкулна нещо мъничко. Наведох се ... беше най-обикновено желъдче! Откъснало се от шапчицата си и от дървото, на което до скоро блажено се е препичало на слънцето. Вдигнах го от мократа улица, извадих кърпичката си и го почистих. Стана ми някак мило за това малко приятелче, потупало ме свойски по рамото, сякаш, за да ми каже едно весело: "Здравей!" и да се пошегува по хлапешки безгрижно с моите сериозни делнични планове.
Държейки в шепа палавия ми нов приятел, внезапно, като с вълшебна пръчица, се пренесох в едни много далечни дни. Дните на моето детство. Замириса ми на крем ванилия, макарони на фурна и белина. Видях се в детската градина, видях черешките, избродирани на ревера на карираната ми престилчица. Чух гласовете на децата около мен, видях парка, в който всеки следобед играехме. Там събирахме какви ли не "богатства" и ги скривахме в хралупата на едно огромно старо дърво. Най-ценни от съкровищата ни всъщност бяха точно желъдите. Сетих се колко беше важно да са с шапчица, защото после правехме от тях човечета - момиченца и момченца, давахме им имена, измисляхме цели истории и играехме малки спектакли, в които те бяха главни герои ....
... Спрях се и тръгнах обратно. Обратно към дървото на моето желъдче, което стисках в джоба. На всяка цена трябваше да намеря шапчицата на този мой приятел - там под дървото! Трябваше да му дам име и да го превърна в образ. Макар да закъснявах, макар да валеше ...
Аз се връщах назад, за да търся ... дървото на моето детство ...
На тази идея ни наведе DULGATA, която ни изпрати прекрасното стихче, публикувано по-долу. Условно го наричаме "Моето детство в нощта си отива...". Идеята се състои в следното: "Нашето детство" обявява конкурс за стихотворение, песен или разказ на тема "Песен за моето детство" - всичко, което можете да кажете за онези години. Победителя ще получи подобаващо поощрение и званието "Заслужил детиняк" :); правото да участва в сайта както си иска и три локумени вафли, подсигурени от нас. Ето първия ни участник:
МОЕТО ДЕТСТВО В НОЩТА СИ ОТИВА
Моето детство в нощта си отива с динен фенер и различни обувки, своята песничка пеейки живо праща ми няколко звънки целувки!
Моето детство в тъмното свети, малко надежда и обич оставя. Няма без него да ми е лесно , но примирено му казвам ... ПРОЩАВАЙ!
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
