> Детски мъдрости > Oт две до пет и малко повече

Oт две до пет и малко повече


26-03-2009, 03:40. : Pavlina Iossifova
Oт две до пет и малко повече

Mного ми се прииска бързичко да ви разкажа една весела детска история. Докато се чудех коя да избера, получиха се няколко мъъънички историйки, превърнали се в семеен и приятелски фолклор. Сигурно и вие имате такива. Хвърлям ръкавицата, мускетари, вадете шпагите!

Oт две до пет и малко повече

Снимката е направена през 1941. На нея е точно 10-годишният Чечо с вуйчо си Асен, за които ще стане дума по-долу. Щайгите с грозде и големият кош с ябълки бяха същите и през 60-те, и през 70-те. 

Kaка Пена домати не яде

Пена е баба ми. Kaка на двама братя и една сестра. Най-малкият е Асен. 
Действието се развива  някъде около 1920 година. Причестяване, лятно време, никой не помни пред какъв пост. Причестяването, както си му е ред, става на гладен стомах. Всички прeменени и нагласени тръгват за черква. Ама на Пенка червата й куркат. Пък вече станала комай мома, дванайсетгодишна. Шъ стани за срам у черквата. К'во да прай? Откъснала един домат скришом от градината и още по-скришом го изяла по пътя. В черквата застанала чинно пред попа, зяпнала да я причести, а той:
- Пенке, да не си яла ? Чи бог сичко вижда! 
На Пенка от страх пред ужасното разкритие и от гузна съвест устата й тутакси пресъхва и тя нервно облизва устни. И езикът й застива на горната устна, напипал там залепналите доматени семки-издайници. В същия миг в тишината на църквата прозвънява гласчето на шестгодишния Асен:
- Aaa, кака Пена домати не яде!
"Тоз калпазанин пък, кога мъ беши видял чи ям доматъ!?» - тюхкаше се вече станалата баба Пена.

Даскалът проверява само десния

30-те – 40-те години. В селското училище цари строг ред по чистотата. Учители и ученици си събуват галошите в преддверието и ги оставят в личните си шкафчета. В сградатa се разхождат по плетени терлици, подплатени с подметки от изрязани и зашити със щавеното навън агнешки кожички или просто с парче плат. Не си измислям, за уредбата на образцовото училище в с. Върбовка е писано още тогава по вестниците, имало е и парно, и немско пиано. В понеделник – контрол на личната хигиена на голо: освен че се показват ръцете, да се види измити ли са и дали са изрязани ноктите, чорапите се събуват и на същата инспекция се подлагат краката.
Неделя вечер, вкъщи. Десетгодишният Чечо си мие краката в легена пред печката за проверката на другия ден. Изпълнил дълга към хигиената, посяга към чорапите, когато се чува заплашителния глас на майка му Пена:
- Чечооо, ами другия крак?
Чечо, обаче, невъзмутимо продължава да нахлузва чорапа и троснато отвръща:
- Чи той даскала проверява само десния.

Бимбизон с дантели

До шестгодишна не можех добре да изговарям сложни думи и моите главни другарчета по игра, Чавдар, и Оги често ми се смееха. Отмъщавах си с преразказ на дядовите разкази за българските царе. 
След Нова година Оги и Чавдар сe фукат какво им е донесъл Дядо Мраз, че и като истински мъже ги размахват:
- Пистолет с кабзи, слушай как гърми! – пат, пат!
- Да, ама мойта сабя е сабята на цар Калоян! – Застинах от обидa - за цар Калоян аз му бях разказала на Чавдар. А сабята ми взе очите – червена, с калъф, пък и той с такъв замах я извади от калъфа, че ми призля. В следващия миг вече си бях вдигнала полата на роклята и виках, колкото ми глас държи:
- Пък аз имам нов бимбизон! С дантели!
Oт две до пет и малко повече
Тук, разбира се, бимбизонът не се вижда. С чантичката се гордеех страшно, въпреки че пак имаше за какво да завиждам на братовчед ми Чавдар - зимните обувки - пионерки. Затова съм на снимката с толкова "летни" обувки. За нищо на света не исках да обуя гумените си ботушки. Не пасваха на палтото, а още по-малко на чантичката.

За кого е другото шоколадче?

Четиригодишният Дади има алергия и д-р Камбуров му е забранил да яде шоколад.  Дади обича всякаква храна, желателно по много, но без шоколад Дади просто не е Дади. Превръща се в истерична руса, търкаляща се по пода топка, която никой с нищо не може да успокои. Д-р Камбуров се смилява и разрешава по едно малко бяло шоколадче на ден. Таткото на Дади приема присъдата като шанс за урок  на Дади по самодисциплина и търпение. Купува няколко бели шоколадчета и ги оставя в шкаф, до който Дади има достъп, със строгото нареждане Дади сам да си взема САМО по едно шоколадче на ден.

Дади е застанал пред отворения шкаф с шоколадчетата, дълго ги изучава, накрая решително взема две, във всяка ръка по едно, врътва се, с дупе затваря шкафа и се запътва към детската. Там е злоядият шестгодишен Алек. Злояд, злояд, ама шоколадът не е ядене. При това той прекрасно знае, че на Дади му е позволено  САМО по едно шоколадче на ден, затова пита лукаво, почти облизвайки се:
- Дади, за кого е другото шоколадче?
- За утре – e сърдитият отговор и едното шоколадче изчезва под възглавницата на Дади.

А сега една загадка – превод!

Майка и двегодишната й дъщеря са на балкона. Детето я дърпа за ръката и упорито повтаря:
- Kаaaм, иии кам на ъ котка!!!

Който познае - НЯМА да получи Карамел Му!