Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2022    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31 
 
 
Архиви
Януари 2022 (9)
Декември 2021 (1)
Ноември 2021 (1)
Октомври 2021 (4)
Септември 2021 (4)
Август 2021 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Последният (пластмасов) мохикан
16-05-2010, 17:22 | Автор: dani | Категория: Свободно време / Игри и забавления
Всъщност съвсем не съм сигурен дали е мохикан. По-скоро ми се струва, че трябва да е от племето на апачите. Поне на мен апачите са ми любимото индианско племе. Със сигурност не е сиукс. Знаете защо - сиуксите винаги играят някоя лоша роля в книгите за индианците - сдружават се с някой подъл бледолик бандит, готови са да продадат собствената си майка за канче огнена вода или пък имат враждебно отношение към почтените уестмъни от рода на Олд Шетърхенд и пр. 

Последният (пластмасов) мохикан
В тази история обаче въобще няма да става дума за индианци. В нея се разказва за един човек, отдавна попрехвърлил възрастта, в която се четат приключенски романи. Това съм аз самият. Вторият герой на моята история е едно хлапе, което е точно във възрастта, подходяща за четене на индиански книжки. Момчето се казва Станчо и предварително да уточня - Станчо няма никакво намерение да чете подобни книжки. По простата причина, че днес децата не четат. Поне не такива неща, каквито четяхме ние с вас, когато бяхме на възраст, подходяща за приключенски романи.
Живея в София. Израсъл съмобаче в един малък провинциален град и никак не мога да свикна със шумотевицата на столицата. Затова, когато имам възможност, винаги търся някое хубаво място, където да се поразходя. Струва ми се, че в София най-подходящо такова място е Южния парк. Ако човек навлезе навътре в него, може дори съвсем да забрави, че живее в шумотевицата на няколкомилионен град. В Южния парк има и гори, и красиви алеи, рекички и разни блата, в които дори плуват патици. Съвсем истински патици, каквито могат да се срещната единствено в селските реки. 
Най-интересното в парка са детските люлки. За човек, изпитващ носталгия по детските си дни, тук е направо рай. Могат да се видят стари въртележки с изрисувани по тях лисичета , мечета и прочее животинчета. Боята на рисунките съвсем леко се е поизлющила, но спомените в главата нахлуват, сякаш е било вчера. Ако затворя очи и предпаметта ми минава същата тази въртележка, а аз седя на някое от кончетата или автомобилчетата. Тук е и старото виенско колело и сега установявам, че въобще не е било чак толкова високо, колкото ми се е струвало някога. Пък не съм пораснал чак толкова много от тогава. Поне не на ръст. Отстрани пък продават... познайте какво? Захарен памук. Съвсем истински захарен памук. Купих си само веднъж и повече няма да повторя! Така си омазах муцуната, че сигурно съм разсмял с вида си доста деца наоколо. А някога умеех да го ям така, та нито влакънце да не ми се залепи за бузите. Е, ретро-люлките не са единственото забавление, което предлагат на днешните деца собствениците на Лунапарка. Има доста други модерни люлки и игри - батут с въже например, с което закаченото за въжето дете може да лети съвсем на истински около десетина метра нагоре-надолу. Или пък надуваемите пързалки, в които малки деца по чорапки могат да се спуснат от доста височко, да потънат в меката гумена материя, напомпана с въздух, да подскачат, да се боричкат... А отстрани в това време стоят родителите им и сигурно доста завиждат, че по наше време не ги бяха още измислили тия надуваеми пързалки.
На едно място в парка има две стари стрелбища. Няколко пъти ги отминавах, без да се спирам. Запазил съм си една представа за това  - какво има в едно стрелбище. Разни дъвки "Би-бип", чернобели снимки от кинофилми, разни свирки, пумпали, кутии с пластмасови индианчета и ключодържатели с плексигласови рекламни занци на "Марлборо" и "Ротманс". А най-отзад стояха едни много хубави камиончета, фенерчета и кукли. За да спечелиш  от тия последните сувенири, трябваше да стреляш в мишените за два лева, а всяко дете тогава знаеше, че тия мишени са така пригодени, та никога да не можеш да уцелиш и да вземеш награда. 
И разни такива спомени съм си запазил за стрелбищата. Ако надзъртна сега във рафтовете с изложените вещи , съвсем няма да видя същата картинка.
 Една вечер обаче любопитството ми не издържа и се спрях на едно от стрелбищата в Южния парк. Мъж на моята възраст беше довел детето си и съдържателят на стрелбището го учеше да стреля с пистолета. Помните ли го пистолета? Един такъв, с дълга цев. В цевта се зарежда стреличка и се стреля в мишена, която е само на метър от теб. Някога стрелбата с пистолет беше твърде скъпо удоволствие - 50 ст. Най- евтино беше да гръмнеш по капачките с въздушната пушка - един изстрел струваше десет стотинки. Хлапето се прицели по начина, по който му обясни чичкото от стрелбището и уцели десятката. После се случи нещо, което ме изненада много приятно. Чичкото похвали малкият стрелец и каза, че за награда ще му подари няколко войничета. Извади две панерчета и ги сложи на плота. Панерчетата бяха пълни с пластмасови индианчета. Същите, съвсем същите пластмасови индианчета, които някога си купувах при всяко ходене до стрелбището в лунапарка. 
Не ми трябваше много време, за да си направя план. Преди всичко, трябваше да намеря някое дете. На мен човекът едва ли щеше да даде идианец, дори да изстрелям с пистолета стрелички за десет лева. Ясно беше , че пластмасовите фигурки са приготвени само като подаръчета за деца. И ето в края на седмицата един колега доведе на работа сина си. след приключване на работния ден го помолих да ми остави детето да го заведа на лунапарк. За Станчо това беше много добро предложение. Детето много харесваше Южния парк и ми заразправя как ходил да се вози там с велосипед, как открил някаква интересна беседка и разни други истории. По пътя си поговорихме и за компютри (Станчо се увлича по компютърни  програми и беше възхитен, когато му показах сайта "Нашето детство" и му казах, че участвам в създаването му), за училището, за оценките в бележника и за това, че трябва да учи добре, защото знае колко е труден живота  и който не е учил... Въобще питах го за тия неща, за които винаги питат възрастните и които са толкова скучни на децата. Ето така стигнахме до парка и си направихме една хубава разходка. Взехме си рикша (количка, наподобяваща два свързани велосипеда), снимахме патиците в едно от парковите блата, ядохме сладолед... 
Накрая го заведох при стрелбището. Станчо никога не беше стрелял на такова стрелбище. Стреляхме няколко пъти ( и уцелихме дори :)) по капачките. "Хайде сега - казвам - да стреляш с този пистолет". Стрелбата с пистолет е левче. Собственикът на стрелбището зареди стреличката и измъкна отзад двете панерчета. "Може ли да снимам момчето как стреля". "Може, разбира се"! Човекът беше явно съвсем добронамерен към малките си клиенти. Започна да обяснява на Станчо как да държи пистолета, как да се прицели. 
Аз също се прицелих. С фотообектива в съдържанието на панерчетата. Може хобаво да разгледата какво има вътре:

Последният (пластмасов) мохикан

Накрая човекът подари цели три пластмасови индианеца на момчето. "Интересно - направих се на неразбиращ, - откъде имате тия войничета. Не съм виждал да се продават такива по магазините". "Ми няма да видиш, я - отвърна ми чичкото- тия войничета само при мен ги има. Останали са ми от някога. Знаеш ли от кога стоя аз в това стрелбище и раздавам такива войничета?"
И ей така, стои си човека със стрелбището, като някакво неизменяемо островче от миналото и раздава пластмасови индианци. Последните пластмасови индианци. Или вечните. Защото детството е вечно, детството  в нас и редом до нас. На него винаги му трябват мечти, приключения, книги и индианци от книгите. Затова и стои в южния парк този последен стрелбищен мохикан. Когато имате свободнио време и сте в София, вземете някое дете - вашето или на колегата ви - и идете да постреляте. Награда е детска радост - за всички :)

Последният (пластмасов) мохикан
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: ive (16 май 2010 17:58)
Дани, Дани, колко ме развълнува! Ами, че това е моя парк, отраснах в квартала до него, съответно редовно и  прекарвах времето си в парка. Там ходехме с мама и татко, с др. П и др. В. и децата от класа, с децата от махалата. Там играехме, гонехме се из горичките или се криехме, там карахме колелета. С какво удоволствие се катерехме по яйцата (така наричахме белите каменни полутопки), на големите беше трудно да се качим, все се пързаляха. Мокрехме си краката на рекичката, от която пълнеха вода камионите, които миеха улиците. 
Познавам всяко едно кътче от този парк. И много, много го обичам. 

Благодаря ти, Дани! 

А чичкото от стрелбището дали не е същия от моето детство?

 
 
№2 от: undo (16 май 2010 18:19)
И мило, и тъжно ми стана от този разказ. Кога пък стигнахме възрастта, в която има нужда да водим дете на стрелбището, за да не изглеждаме смешни и да можем да си спечелим индианец? Обаче всъщност и хубава информация получихме - индианската колекция можем да си допълним в Южния парк.

П.С. Фонът, на който си снимал индианеца е много оригинален, Дани.

 
 
№3 от: Simpra (16 май 2010 18:23)
Като преминат ураганните бури по София и времето се оправи, взимаме кой каквото сготви по изпитаните рецепти на Трикса, завличаме по едно одеяло, правим си един пик-ник на тревата в Южния парк и отстрелваме по някой индианец. Може и да се състезаваме по надяждане със захарен памук!



--------------------
 
 
№4 от: TRIXYY (16 май 2010 18:28)
Без майтап, дайте да го направим!

 
 
№5 от: катя милушева (16 май 2010 19:12)
Страхотна идея! Много мило, Дани, и на мен ми стана малко тъжно, и някак детско, ще ми се да пострелям просто така, за да зарадвам последния мохикан. rev

 
 
№6 от: admin (16 май 2010 19:32)
Дани, почти като разказ на Бредбъри е станало (само фантастичен елемент няма... ако продавача беше същия и за нашите баби, ех ). Сигурен ли си, че ако идем да постреляме няма да ни подари и на нас едно индианче? На мен много ми се прииска, не точно индианец, а това, което прилича на мече (червеното в средата на снимката). Имах едно такова дълго време, докато едно от палетатат, които гледахме  не го сдъвка. И после си го пазех още дълго време...Тюх, даже име си му бях дал, но не се съсещам сега.



--------------------
 
 
№7 от: isi (16 май 2010 19:46)
Вие пък! Само за себе си мислите, ама ха! И за какво са ви на вас индианци, нали си имате... Ама ха! tongue2
Аз пък приех разказа на Дани като много щастлив и изобщо не-тъжен ! Ами какво по-хубаво от това, точно ДЕТЕ да заведеш, а не сам да стреляш и на теб да ти дадат индианец... Добре де, може и сам :)), ама после пак ще е много по-хубаво, ако има на кого  да го подариш и да му се радва :)) 
Човекът си го е казал - "Знаеш ли откога стоя аз в това стрелбище и раздавам такива войничета?" Ами няма по-хуабвао да раздаваш детска радост за всички :))) За какво ни е само на нас :)) Така че - чудесна усмивка получаваме от Дани!
Защото ние тук все събираме неща, ама ако се научим и да ги раздаваме,, подарямаваме на деншни  деца, и ако пък по някакъв начин и тях заразим с нашата радост ... 

Е, обаче то проблемът е да успеем го направим като Чанкете, ами не като бащата на Кике (Току що мина тази серия от Синьо лято) Че те децата имат радари за искреност  и за преструвки и фалш



--------------------
 
 
№8 от: undo (16 май 2010 20:41)
Иси, не знам дали детето от статията им се е зарадвало на тия фигурки, това Дани може да го каже, ама имам ужасното подозрение, че днешните дЕца изобщо няма да  са така възхитени от пластмасовите индианци. Просто на фона на днешните чудесии стоят някак семпло, нямат същата стойност, каквато имаха за нас. Но ако все пак се окаже, че на някой сегашен малчуган му харесват, го обявяваме за нашедеЦки талисман и му подарявам всичко, което отстрелям на стрелбището. Аз казах, хау! pionerche

 
 
№9 от: dani (16 май 2010 20:57)
Зависи, Ундо. Много зависи от възрастните. Наистина, трябва да имаме усета на Чанкете, да чувстваме сърцата, така да се каже, на децата около нас. Покрай мен има един куп деца, които заедно с мен гледат диафилми, пускат хартиени самолетчета, събират (по-точно чичо Дани им раздава) стари съветски значки (имам около стотина, а преди година бяха двеста:)), четат стари детски книжки от частната библиотека на чичо/батко Дани... Дори гледаме руски филми с онлайн-превод (защото децата днес не учат руски) пак чичо Дани. И разни други неща. С една дума много зависи как възрастния ще покаже днес на "своя собствен наследник" нещата от своето детство. 
Влади, ще заведа тази седмица пак някое хлапе на стрелбището и ще помоля за червеното мече.



--------------------
 
 
№10 от: isi (16 май 2010 21:00)

Знам, знам, undo. Така е.  Ама сам като си  спечелиш нещо винаги си е голям кеф :)) Пък и някои неща са странни и ги няма под път и над път и  затова са (може би) интересни. Ама не знам, де :) Ами Дани ще каже, наистина,  той има опит в това отношение - да раздава разни стари неща, да показва стари филмчета на децата...



П.П.
А, той Дани отговорил!



--------------------
 
 
№11 от: undo (16 май 2010 21:06)
Тъй си е Isi. Наистина и всичко зависи от начина, по който представиш нещата  на детето. И това за детското шесто чувство също е много вярно.

 
 
№12 от: Милен Иванов (16 май 2010 21:33)

И на мен статията не ми звучи тъжно!А като Ченкете е трудно да си.Но трябва да се опитва.Аз си имам(макар вече да е на небето) един вуйчо.Той е най-добрият човек когото познавам.И много обичаше деца.Помня като малък ни качваше в москвича 5-6 хлапета и хайде на басейна в Свищов(баба ми живееха в едно село близо до Свищов).Беше незабравимо!!! Дани ти явно правиш нещо подобно!Браво!
И изобщо да си останем деца си е страхотно! 




--------------------
 
 
№13 от: mchukanov (16 май 2010 22:22)
  Преди седмица се питах защо няма Алексис Зорбас за ДеЦа - представяте ли си го как щеше да отговори "Ами че то е едно и също, Началство"
  .. границите и разликите си ги поставяме сами... малко по-големите



--------------------
 
 
№14 от: катя милушева (16 май 2010 22:27)
 Иси,ама у нас друго дете освен мен няма,те другите две вече мислят,че са големи,а третото може само да ми се смее на прищявките,най-много то да ме заведе да пострелям,аз за това... bruuum bruuum

 
 
№15 от: isi (16 май 2010 22:30)
Ееее, Кате!
Иси, ама у нас друго дете освен мен няма, те другите две вече мислят, че са големи

Е, те това не е убао!  



--------------------
 
 
№16 от: Anakin Skywalker (17 май 2010 13:00)
Хайде, подкрепям идеята на Милена и Борислава...хайде на пикник в южния парк ....Да не забравяме и идеята за национална среща



--------------------
 
 
№17 от: ваняя (17 май 2010 14:11)
Влади и аз веднага загледах онова червеното,то не е ли PIF

 
 
№18 от: undo (17 май 2010 14:57)
Пиф е, и аз вчера се дзверих в него.

 
 
№19 от: Simpra (17 май 2010 14:57)

Да! Онова червеното е ПИФ! Браво ВАНЯЯ! И от него виждам цели 5 броя! Моят беше изгризан, после му подстригах малко стърчащите три кичура. Ще се намерят експонати описани и неописани в раздел "ИСКАААМ"




--------------------
 
 
№20 от: pasha (17 май 2010 18:17)
Панта рей - всичко тече, всичко се мени.
Нещата не са такива, каквито бяха. Животът не е такъв, какъвто беше. Хората - също. Нищо не е вечно. Ние също се променяме. Това са природни закони, с които трябва да се съобразяваме, колкото и да не ни се иска.
Важното е, да оставим на новото поколение нещо от нас. Може би ценности, или спомени, или игри, или нещо друго... Сигурно за младите, то ще е наивно, или старомодно, или дори малко смешно. Такива, каквито бяха в нашите очи, спомените на родителите ни от детсвото.
Предполагам, че в младите, все ще остане накакво зрънце, наследство от нас, а после те ще предадат своята щафета на следващото поколение...И също ще си мислят:ЖИВОТЪТ НЕ ТАКЪВ, КАКЪВТО БЕШЕ...И също ще намерят последния мохикан, или спайдърмен...
За мен е важно, че изживях едно ЩАСТЛИВО ДЕТСТВО. Знам, че то НИКОГА няма да се върне, но в себе си пазя това ДЕТЕ и много спомени от безгрижни години.

 
 
№21 от: pasha (18 май 2010 01:26)
P.S. В света на възрастните търся хора като вас. Вие виждате в рисунката на Екзюпери, боата, която смила слон, а не просто шапка. Щастлива съм, че ви има!

 
 
№22 от: TRIXYY (18 май 2010 09:25)
Паша, ми то май всички заради това сме тук - защото СМЕ СЕ НАМЕРИЛИ! kiss

 
 
№23 от: pasha (19 май 2010 00:44)
И за ви обичам!!! love

 
 
№24 от: TRIXYY (19 май 2010 10:15)

Е, това е ! Как от стрелбището на Дани, стигнахме до  масово обяснение в любов! Добре че  момчетата не ни бият с чантите, а ние пък тях с учебниците по главата! tongue2


 
 
№25 от: pasha (19 май 2010 17:10)
xaxa2 xixi2


Индукция - дедукция.

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 41
Потребители: 0
Гости: 41

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по: