Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2021    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Януари 2021 (9)
Декември 2020 (6)
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
До покрива на блока и обратно
12-06-2008, 01:58 | Автор: freja | Категория: Свободно време / Игри и забавления
Пухтим нагоре по сълбите. Още съвсем малко остава. Внимаваме да се придвижваме по-тихо, да не ни усети бабата от осмия...

Винаги ни усеща, когато минаваме покрай вратата й. Мисля си, че по цял ден слухти и дебне за малки деца, запътили се към покрива на блока. Оплаква се на другите баби, че постоянно топуркаме горе и даже твърди, че таванът й е прогнил и някой ден ще паднем с него право на главата й. Ние си го представяме съвсем живо и се чудим дали ще продължим да падаме и надолу през останалите етажи. Бабите ни също си го представят съвсем живо, но с фатален край след падането. Поради което осъществяват възпитателни действия върху нас веднага, след като научат, че сме били на осмия. Много ги е страх тези баби от покрива. 
Но то е просто, защото не знаят какво приключение е там! Вярно, че не става много за игра на карти - горе вятърът духа по-силно и ги разпилява или отнася по някоя. И за плаж не става - когато се нагрее от слънцето, смолистото покритие оставя черни следи по всички постелки, до които се допре. Обикновено сядаме в сянката на някой от големите комини и си говорим. Няма значение за какво, тръпката идва от самата височина. Или се изправяме до ръба и гледаме хората на улицата. Като мравки са. Понякога подвикваме по някоя закачка, но те май не ни чуват. Малко може би ни е страх - изпитваме онова странно усещане от виенското колело, когато слиза надолу. Или може би това не е страх, а адреналин? Откъде да знаем, тази дума не ни е позната. На покрива няма предпазни парапети, чудно как не ни се завива свят и... Някои момчета сядат и си провесват краката надолу. Аз никога не добивам такава безразсъдна смелост. Но не винаги целта ни е точно покривът. Има едно пространство между него и осмия етаж,  което е много по-загадъчно. 
Първо, веднага вляво след малките стръмни стълбички, е сервизното помещение на асансьора. Той е от онези, най-старите, с решетката. Помещението не е заключено, защото не е опасно - асансьорът съвсем не работи. Заседнал е преди години и в момента долната му половина се вижда през вратата на осмия. "Покривът" му, заедно с въжетата, виждаме през едно прозорче на шахтата, която свършва в сервизното помещение. Издига се по средата на стаята като бетонен бункер. Това помещение е трупало прах с години и мирише на застояло, но ни привлича като магнит. Струпваме се покрай "бункера", прелистваме една прашасала тетрадка-дневник на ремонтните работи, разглеждаме със страхопочитание стърчащите механизми и с още по-голямо страхопочитание гледаме да стоим надалеч от Оня Отвор в стената, от който излиза само тъмнина и хлад.
Точно срещу сервизното помещение, в другия край на малката стълбищна площадка, има още една желязна врата. Иззад нея се чува приглушено бучене и ни трябва време, за да съберем кураж и да надникнем вътре. Странно, и тази врата не е заключена, а без съмнение там нещо работи. Открехваме я и пред нас се разкрива цяла зала, която би била много по-просторна, ако не беше населена с тези резервоари. Четири или пет на брой, огромни и почти два пъти по-високи от едно дете, заоблени отгоре, обвити с дебел изолиращ слой и все пак топли на допир. Широки тръби ги свързват един с друг и с етажите надолу. Ако беше зима, щяхме да решим, че това е нещо за парното. Но парното е спряно, следователно е нещо за топлата вода. Каквото и да е, тук не ни е много интересно - даже за тичане не става с всичките тези тръби, които трябва да се прескачат. Ако нещо си заслужава на това място, то са гълъбите. Има следи от тях навсякъде и когато отваряме вратата, за да влезем, цяло ято излита през продълговатия прозорец зад нея. Прозорецът започва точно от нивото на покрива. И няма стъкло! Ето какво е по-привлекателно дори и от гълъбите. Нареждаме две очукани циментови блокчета едно върху друго (какво ли правят там...), покатерваме се върху тях, малко мускули, одрасквания в грапавините и хоп! - ето го начинът да кацнем и ние на покрива на блока. Ако последното не беше толкова примамливо, едва ли щяхме да се престрашим да се доближим до другия тъмен Отвор, намиращ се точно под прозореца...
Събирайки две и две - четири, т.е. че отворите и в двете помещения са еднакво високи (започват от пода и стигат до покрива, което значи до гърдите), еднакво тъмни и еднакво студени, мислено ги свързваме с нещо като коридор. Не след дълго се снабдяваме с фенерче и с нечувана смелост предприемаме експедицията по проверяване на тази хипотеза. Всъщност, тук вече си е стопроцентов страх, но няма начин да си го признаем. Приклякваме и се вмъкваме боязливо един по един. "Таванът" е толкова ниско, сякаш ще ни смачка. И стените като че ли ни притискат... Ако знаехме думичката "клаустрофобия", тя със сигурност щеше да ни хване, но ние не я знаем и се разминаваме с паническите разстройства. Превити на две, в почти патешко ходене, стъпващи върху някакви хрупащи неща под краката ни, през паяжини и блъскане в стените по завоите, изминаваме криволичещото разстояние от едната дупка до другата. Хипотезата излиза вярна: те наистина са свързани. И нещо повече: "пътят" има и други разклонения. По-късно ще разберем от дядовците си, че това "подземие" се простира навсякъде под покрива на блока, и че по разклоненията можем да стигнем чак до другия вход. Ще си кажем, че трябва да го направим някой ден. А всъщност ще си мислим, че за нищо на света не бихме пропълзели отново през страшния мрак. И една експедиция ни е достатъчна, за да се пъчим геройски пред всички деца в квартала!
А при едно пътешествие до покрива ще станем истински герои!... Но за него - в друг разказ.
 

След дългото отсъствие е време да слезем на земята. Не го правим по най-тихия начин. Нормално - щом десетина деца търчат надолу по стълбите, прескачайки ги по две, по три и по повече. Личният ми рекорд е по шест наведнъж. Приземявам се с трясък, останалите - също. Така и онези живущи в блока, които още не са разбрали къде сме се изгубили, го научават. Бабите вече са дочули приближаващата дандания и се нареждат пред входа. Трябва да прелетим през тях, бързи като стрели. Но някои не успяват. Лошо им се пише... 


 
 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Надя (12 юни 2008 11:01)
Хей Фрея, твоята съседка от осмия етаж, поразително ми напомня на моята леля Недка

 
 
№2 от: zverche (13 юни 2008 13:28)
Ние също правехме такива експедиции, но в мишите дупки на мазетата. Бабите от първите етажи ни дебнеха, когато вратата изскърцаваха и хукваха след нас. А ние все във същата патешка походка се промъквахме по дупките и каналите на мазето, докато не излезем целите в сажди, пепел и паяжини.

 
 
№3 от: donaddt (16 юни 2008 00:16)
Хе-хе, аз съм от щастливците, smile24 По едно време обитавахме тавански апартамент. Две стаи, при това преходни. Във вътрешната нямаше прозорец, а капандура. И оттам можеше да се излиза на покрива, ама не сме го правили. Малък балкон, откъдето поливахме хората с вода. Ха, хванаха ни само един път! Коридорче, баня и бокс. Нооооооооо пък имаше точно такива сервизни помещения. Първо: дълъг коридор. Майка ми простираше там, а аз карах ролкови кънки, tantz там се научих да правя лимончета. После имаше едно друго помещение, което ползвахме за склад, т.е. мазе и си държахме там разни работи. Нямаше лампа, а се включваше подвижна лампа с дълъг шнур в контакта и с нея се осветяваше стайчето. Най-важното: в дългия коридор имаше стълбички на стената и по тях съвсем безпрепятствено се излизаше през прозорче на покрива. Там с Маргото (моя приятелка от друг блок) ядяхме джанки. Правили сме снежни токи и сме ги хвърляли отгоре, пробвали сме и плаж. Имаше стъклена врата в края на коридора, стъклата бяха боядисани с бяла боя. Имахме няколко шпионки (изчегъртани кръгчета в боята). Отвън имаше две такива сервизни помещения - едното за асансьора, а в другото някакви тръби и боклуци. От второто също се излизаше на покрива през едно прозорче на тавана. Но ние не се катерехме на циментови блокчета, а си слагахме дъска, подпряна на прозорчето и по нея излизахме. И най-интересното: асансьорът стигаше до 14-я етаж, а до 15-я се качвахме по стълбището. И след това вече се навлизаше в моя територия.

 
 
№4 от: freja (16 юни 2008 02:25)
При нас беше малко височко (почти един детски ръст) и с дъска вместо блокчета сигурно нямаше да преодолеем изкатерването през прозореца. А вие на много приключенско място сте живели, donaddt
Що се отнася до мазетата, в доброто старо време, когато нямаше крадци и вратата за надолу стоеше отключена, използвахме тези лабиринти при игра на криеница. С приятелката ми имахме едно любимо скривалище в една ниша под стълбите. В тази ниша беше и ключът за осветлението. И момчетата като тръгнат да ни търсят, първо към нас завиват, за да включат лампата. В момента, в който се появят пред нас (и не ни виждат, защото не са свикнали с тъмнината), ние започваме много бързо да включваме и изключваме лампата и да им мигаме страшно насреща - много е плашеща гледката, те пищят (да, пищят, момчетата smile24), ние използваме суматохата, шмугваме се покрай тях и се заплюваме hiphip.

 
 
№5 от: Valkata (21 март 2010 12:51)
На последния етаж на блока за гълъби uuux Ще вземем и яйца На слизане по стълбичката обаче ни чакаха Каназирска и съпруга й(повелителите  на последния етаж) с думите: Какво правите вие там бе...кои са родителите ви!!! angry3 Избягахме естествено frantic

 
 
№6 от: kametel (13 март 2012 14:06)

Всички сте толкова описателни ,че каквото и да кажа ще е повторение на думите ви.Как ли няма да ни хванат като това бяха първите баби дошли от село в града.Тия баби неможеха да седят мирни в къщи.На тях викахме клюкарките.Светът беше такъв,че на всички им се струваше страшно и мазе и покрив.А най вече натделяваше чувството за собственост което тия мили женици имаха към обикалящата ги среда.Неможеха да излезат от селото и си мислеха ,че все още охраняват някой да невлезе в двора им и да им смачка китките и фасуля.Амин.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?