Много ме е срам, но ще призная - не се научих да карам колело! Обаче сега дъщеря ми се научи и ме е обхванал мерака като си смени колелото да се пробвам и аз. Само не знам какво ще правя с тези падания...  И защо така родителското тяло навремето не се занимало по въпроса не знам.  И така срам не срам, това лято ще мятам положението, някъде на скришно място.

Щурчо, най-искрено ти желая да се научиш да караш КОЛЕЛО!

Благодаря :)

  Ха - ужасяващата хрумка ПЕПЕРЕУДКА   - с тая предна спирачка... - още пазя спомен и голям белег на брадата от забавленията с нея

  Яхвай велосипеда, Щурчо

tivesto, ако аз бях написала статията, тя щеше да се казва "как НЕ се научих..." :).
Моите опити бяха на стръмната улица Хисаря във Вършец, която завършваше в едно дере до реката...Не че не упорствах, просто в един момент не остана здрава кожа - колене, лакти, всичко беше в рани. Тогава вуйчо ми официално ми забрани да се качвам на и без това чуждото колело...
Години наред, та и досега не съм преодоляла страха от тия падания и от, както ми се струваше тогава, невероятната скорост, която развивах шус по наклона...
Сега с колата ми е по-лесно :)
И за разлика от shturcho с новите й опити,  при мен просто няма шанс. Това, че между нас с колелото не се получи смятам за най-огромния пропуск в моето детство...
Страхотна статия! 

Голяма грешка е да се учиш да караш колело на стръмна уличка. После трудно се отърсваш от получения страх. Сина ми подкара колелото именно на такава уличка и след няколко падания вече не искаше да продължи с колелото. Престраши се чак на двора на съседното училище, където е равно и широко пространство и се усъвършенства и завиването.

Доста болезнено преживяване! Аз помня само едно падане - не знам как успях да падна точно по този начин, но се приземих директно на колене - няма такава болка! Не знам колко време стоях така на колене, чувствах се ужасно отмаляла и не можех да мръдна, после дойдоха моите дружки и ме замъкнаха до една пейка , м-да-а...

Да ви кажа, аз май не си спомням точно как се научих, май, беше на Зайката по наследство от брат ми, а после на неговото Балканче (синьо светло, със сгъваема рамка) , както и на колелото на дядо на село, което бе доста голямо наситина. Ами, да съм бил около 7 годишен.
И така, след като вече имах някакъв опит с колеката по наследство, изведнъж , май след завършване на 1ви клас, някъде лятото, ми подариха мой си личен чисто нов за пръв път Школник!
За него съм разправял може би разни неща, но сега ще ви припомня едно паметно за мен падане. Ама, то дори не бе и падане, а направо лупинг.
Та, пред къщата на баба има асфалтирана улица, която бе превърната в пешеходна пътека и бе около 70-80 м и в дъното имаше място за паркиране и направено място по-широко за тази цел. Всичко това предполагаше една права отсечка с асфалт, по която минаваха само коли на живеещите по нея 4 къщи и евентуално за някои празници през годината, тъй като се намира на самия център до площада, на който се провеждаха разните чествания.
И след многобройни експерименти и карания вече 1-2 години с моя си Школник, решавам лятото да се пробвам колко мога да развия по правата. Бях чувал по телевизията че с колело се развивало около 40 км в час и реших да видя аз, колко са ми възможностите. Пробвах един два пъти и всичко бе наред. И още веднъж и още веднъж, докато при поредното развиване на скорост , виждам пред себе си една женица, която върви ту наляво , ту надясно, сякаш се чудеше къде да мине - вдясно по тротоара, или вляво по асфалта. Всичко това започна да ме кара и аз какво да правя, така че да не отнеса буквално жената - все пак развивах около 30-40 км в час. И докато се чудех как да я избегна, вече бях до нея на два метра, не знаех какво да правя и кривнах вдясно ... където обаче бе паркиран един здрав Москвич... Забих се в бордюра, оттам колелото ме изхвърли, паднах върху предния капак и след това на тротоара... Беше се чуло здрав трясък... Бабата (лелята) се обърна леко, видя ме че се изправям, и след това си продължи по пътя. За щастие, се отървах само с охлузвания, без счупвания и силни къвения... обаче когато погледнах колелото си, моя любим Школник, същия бе с изкривена на осмица предна гума и счупени тук-таме някои дребни части. По това време беше мода да се украсяват колелетата по почин на Банда БМХ. Използвахме някакви палстмасови плоскости , които бяха олекотени от два слоя, слепени с дребни влакна по средата и май бяха и прозрачни. Също използвахме и дебел картон, който боядисвах аз с водни боички за да са цветни. Бяха триъгълници, които се слагаха на спиците с тънък цветен кабел, от телефонен кабел май.
Ами това е общо взето с моите големи преживявания с колелото. Е, използвах и да го тормозя в пороен дъжд и да правя мощни навлизания с него в кал, където да правя контра и да кърша кормилото, като онези мотористи на калните писти, обикалящи в кръг. Беше голяма тръпка. Особено като се прибереш мокър до кости, но с кеф, че си влезнал смело в калта.

Също като Тивесто и аз започнах да карам колело на прословутата “Пеперудка" (Бабочка) и след това минах на "Балкан"-че. Дори намерих снимка, на която карам въпросната зелена "Пеперудка" с червените колелета. Снимката е любителска (не само като заснемане, но и като промиване). Затова и качеството е лошо. Правена е в началото на 80-те години.

Точно това е колелото!  Така направена снимката отстрани ни дава пълна представа за това чудно творение на руснаците. Моята снимка, също е изцяло любителска. Снимане, проявяване на филма и снимките в домашната фотолаборатория на баща ми. Веско, много ти благодаря, че сподели снимката тук. Страшно много ме зарадва, защото аз имам колелото само снимано отпред! Имали сме абсолютно еднакви Пеперудки! Открих доста добра съвременна снимка, която ни показва как всъщност изглеждаше колелото. Липсва само багажника отзад.

Ами , като сте почнали с демонстрации на колелета с две гуми и две подкрепящи, аз да ви покажа Зайката на брат ми, на която се учих, но истинското обучение си бе на голямото Балканче и онова на дядо ми. Тук все още няма голяма височина и страха от падане не е толкова голям. Ето я и Зайката, пусната в статията на Мюзишън, 2011-07:

  Чудна статия, Тишо!

 tanya_att,ако аз бях написала статията, тя щеше да се казва "как НЕ се научих..."
 Пък аз си мислех, че съм единствена...  

 Улицата ни беше (и още си е) много оживена, и трябваше да ходя да се уча доста далеч от къщи, и май нещо и нямах много мерак, и... така си остана Балканчето в гаража и до ден днешен.

 Но пък никога не е късно, нали? Като се замисля - научих се да играя федербал на... 28 години!

 Толкова много исках такова, но никога не се сдобих. Май затова бях ядосана и реших, че няма смисъл от това на две гуми, след като съм пропуснала трите.

Да живее контрата!
Забравих да спомена в предния коментар, че никога не използвах спирачката на балканчето. Контрата беше единственият начин да спра или да "почертая" по асфалта. Когато за първи път се качих на велосипед със скорости, така ме беше страх от начина на спиране... И не стига, че високо, ами и ако стиснеш по-рязко спирачките, преметнал си се като нищо. Дълго не можех да свикна без контра.
Ето малко картинки. Синът ни там е точно на 3 години, 1 месец и 12 дни :))), деня, в който за първи път подкара колелото на две гуми - руско, социалистическо, с контра, май "Мишутка", не съм сигурна. Другарчето ми го научи за няколко дни. Даже хлапето е ожулено на снимката... Аз нямам спомен от инцидента. Не и от този. Имам от един друг, малко по-късно, вече с по-голямо колело, когато хлапето не можа да спре и продължи с колелото по стълбите в края на уличката ни пред блока и ми го върна за онова, което аз навремето бях причинила на нашите :)

И аз така, Цоне! Постоянно си повтарях коя ръчка, коя гума спира и гледах да натискам само задната спирачка, че не исках да си обръщам носа този път наляво...

Колелото на което се научичих в края на забавачката и лятото преди първи клас беше небезизвестният Школьник. Светлозелен на цвят с бели капли и с оранжеви гуми. Имах и аз своите страхове, но ги преодолях и накрая фучах като фурия с това велосипедче, докато не пораснах вече за Балканче. Интерено е, че с Школничето нямах някакви сериозни падания, явно съм бил по внимателен. Ожулените колена и лакти бяха в един по късен период, вече с Балканчето. Като подрастващи започнахе с каскадьорските изпълнения и подражания на Банда БМХ. И контузиите не закъсняха. Тогава още не познавахме думите Фрий Райдър и Екстрийм Райдър, но изпълненията си бяха аналогични. След тях освен че нашите крайнци трябваше да бинтоваме, се налагаха и поправки на леки щети и покупка на някои от счупените екстри като фарове, огледала за обратно виждане, задни стопове и повредени динама също. И сега ще припомня една интересна случка, писана в по отдавнашен коментар. След поредната каскада съм се изтегнал на дивана вкъщи на село вкъщи на село, бинтован, и си гледам "Шогун" идват приятелчетата да ме викат след филма да помагаме при извънредно произшествие: На едно от дебелите деца в махалата Данчо Сланината, му гръмнал стария телевизор Опера. Докато и той гледал Шогун-а нещо изкочили искри отзад зад капака, той се провикнал "Дядоооо, телевизора се запалииии"... ..и дядката като чул "запали", тича с една кофа вода и без да изключат ТВ от контакта- пляяяяяс водата върху него, последвано от едно буууум .....
Излязох за малко от сюжета по темата, ама казвам и какви други екшън случки имаше.... Мен като ме видяха като идващ от Пърл Харбър, ме заведоха само да видя опустошителните последици. Не да оказвам помощ. да изнасям обгорели и изпочупени бюфети и прозорци. Добре че иначе там нямаше пострадали, имаше само уплаха по лицата на дядото и внука и много сажди....
И да се върна на екстрмнето каране ще кажа - имаше и по шантави приятелчета, които стигнаха и до гипсирани ръце и крака, слава богу тогава на мен ми се размина

Хем си мислех да разкажа по-подробно за Школника, но се улисах и пропуснах. Наистина беше с някакви оранжеви гуми. Проблема в последствие се оказаха вътрешните гуми. Колкото и да търсехме, все не се намираха по магазините. Няма и няма, а на мене ми се караше. Тогава се стигна до побългаряване. Навремето имаше едни много корави тънки маркучи за поливане. Баща ми изряза две парчета дълги точно колкото да обхванат каплата. И така вместо вътрешна надуваема гума аз си карах с коравите маркучи. Нямаше нужда от помпене. Колелото по всяко време беше в готовност. Е, малко друсаше и возеше кораво, но се свикваше. Накрая от многото контри външните гуми се съдраха и маркучите излязоха навън и чукаха по калниците и рамката. След като нямах вече нито вътрешни, нито външни гуми, колелото беше захвърлено в плевнята на село и аз минах на следващото. Между двете все пак карах голямото колело на дядо ми, като си мушках крака под рамката и карах малко на една страна. Стигах педалите и като седна нормално, обаче трябваше да се качвам и слизам от високо, примерно от дувара на баба Събка или от някое дървено пънче. При внезапно спиране се катурвах на една страна, защото докато ми стъпе крака на земята и вече съм затиснат от колелото.

Аз се научих да карам със старото Балканче на брат ми. А историята му е следната:в двора на село дядо ми отглеждаше зайци. В една ранна сутрин някакъв тип решил да  крадне от милите белички животинки, обаче в суматохата си забравил велосипеда. И така вместо със зайци се сдобихме с велосипед, на който брат ми се научи да кара, а когато му купиха ново , то остана за мен.Аз обаче се научих в доста напреднала детска възраст през една лятна ваканция.На село дворът ни е доста голям и позволява подобни тренировки, а тренировките бяха доста упорити, уверявам ви.Бях махнала седалката и се учих седнала върху багажника,докато започнах да пазя равновение.Никой не ми е помагал, сигурно затова бях и толкова щастлива, а и горда накрая.Признавам, че никога не съм карала на една гума, или продължително без ръце, но да караш колело  е едно от най-готините изживявания в живота Който не е карал колело много е загубил. Чудесен разказ Тишо !

То е ясно, че Цонето щеше да бъде защитена и отмъстена. На мене обаче ми е интересно какъв е бил прякора на този, койте е метнал топката?

Сега се замислих и друго. Като са измисляли чарлстонките, сигурно не са се сетили какъв проблем е да се кара колело с тях... Много гадно беше веригата да ти захапе крачола в най-неподходящия момент. Нито можеш да врътнеш педалите, нито да стъпиш нормално на земята. Получаваха се и контузии и отъркани стъпала в асфалта. Затова предвидливо си втъквахме крачолите в чорапите. Това естествено когато нямаше предпазител на веригата. Едно време се продаваха доста причудливи изобретения. Дядо ми за тази цел ползваше едни скоби, които си слагаше на крачолите. Продаваха се в смесения магазин на село. Не вярвам да са запазени досега и да ги видя отново някой ден.

Много мило, Жоре, ама нЕма нужда.
Аз съм сигурна, че той също е видял МРАКА в този момент :)) Освен това фактът, че лично е изтърчал до нашите да им каже за станалото, значи, че е имал смелостта да поеме отговорността за случилото се. А това вече е мъжкарска постъпка за един седмокласник :)) Предлагам да му простим! Освен това ние си бяхме големи драки, а който си го търси, съвсем закономерно си го намира :)
В болницата пък си прекарах много гот. Бях единственото дете сред сюрия лелички и по цял ден редяхме Черен Петър, оцветявахме книжки, играехме "Не се сърди, човече!" и изобщо бях щастлива - като на курорт.

През живота си съм карала колело само в три кратки периода. Първият беше, когато пеех в детския радиохор. Моята приятелка Даниела ме учеше с нейното колело - тичаше след мен, държейки седалката отзад и викаше -Държа те! Държа те! - докато в един момент осъзнах, че я чувам доста отдалече. Тя ме е пуснала, но продължавала да вика, за да не се уплаша. Мрънках на нашите за колело, но това не ги трогна (също, както за пианото). Вторият път беше много години по-късно, когато купиха балканче на сестра ми. Тогава започнах да ходя с него на лекции и тъй като те се провеждаха на партер - влитах с колелото директно в залата, защото нямаше къде да го оставя навън.

Третият път беше миналата година (трийсет и няколко години по-късно), когато открих, че същото това балканче е живо и здраво (смених му само една гума и един педал) и започнах да си го карам в парка до нас. И най-после паднах! Никога не е късно, човек да стане за резил. Едно куче изкочи ненадейно пред мен и за да не го блъсна - хвърлих колелото на една страна, аз на друга и ожулих коляно. 

Веднъж много се учудих, когато едно хлапе се развика, дърпайки майка си за полата: -Мамо, мамо, виж бабата на колело! Огледах се наоколо да видя къде е тази баба и като не видях никого, се усетих. Каква ти баба?! Ми аз съм си дете…  

Не знам за чарлстона, ама анцунга си ми го захапваше. Нашите бяха ми взели някакъв анцуг, който нямаше онова "ремъче" продължение на крачола, дето се слагаше под петите и не даваше на крачолите да се веят.

Иначе аз не помня как и кога , както и на какво съм се научил. Знам, че можех да карам, но предпочитах да си слагам само единия крак на педала, а с другия се побутвах като тротинетка. Ако решах да карам само прехвърлях в движение крака с който се побутвах през колелото и ГАЗ...

Нямам големи пребивания....2 запомнящи се, като второто се отличава с това, че аз не пострадах физически, за разлика от москвича в който се врязах (показа се 1 метър повече на кръстовището отколкото трябваше) и огънатата предна капла на колелото.

За по късно....хмм блъснах една кола в София, като се връщах от работа...Много ми стана жал за собственика и жена му защото вдлъбнах цялата врата, а на колелото нищо му нямаше.

Бре, много луди глави имало едно време! Аз нямах такива изпълнения с колелото, вече не помня достатъчно по тая тема. Помня само, че бяха много модерни и когато нашите ми купиха балканче, бях на седмото небе - синьо такова, много си го пазех и след 10 години, след 15 също си беше най-добре запазеното балканче, като ново. Нищо не му бях пипал, не бях махал калници и пр. и откъдето и да минех все си мислеха, че е ново. Обаче нещо беше дефектно и много трудно се въртяха педалите :( Не можа никой да го оправи, а аз го карах рядко, защото беше все едно да караш лека кола с педали или мотор. Качвал съм се и на други и имаше разлика. Преди десетина години го откраднаха от вилата и това е. Сега някой сиганин някъде се поти и мъчи с педалите :)  Оттогава (от детството сиреч де) имам желание да си купя нормално колело, ама като живях в София не посмях, защото с тия кучета щях да стана на варненско варено, то и без туй едвам се движех. Макар че гледах много смелчаци си карат. Тогава реших да си взема мотор, но така и не успях. А наскоро видях един познат, дето отишъл в някакво село и с гаджето на багажника се направил на състезател, докато не изникнала една лада, неочаквано, разбира се. Като го видях на снимката в болницата се отказах и от мотора... Може би все пак ще си купя колело някой ден, наблизо до новото ми местообитание продават по една случайност (но на какви цени, бхех!).

Тишо, поздравления за велосипедната статия. Катастрофата ти с таксито ме изправи на нокти. Почти си казах на глас" Бе, магаре такова, така ли се кара на пътя...", но се усетих, че това е реплика на възрастния Дани, а трябва да чета с очите на дете:)
Да се научиш да караш велосипед сигурно много прилича на това, как птичките се учат да летят. И аз си спомням първия ден, когато седнах на МОЯ СОБСТВЕН велосипед, "Балканче", в трети клас. Едни каки ме крепиха няколко кръгчета около блока и после - айдеее, сам на две колела. Кормилото малко "мърда' ту наляво, ту надясно. Коленцата ми треперят. Първо кръгче, второ кръгче и вече е сигурно, че съм велосипедист
През кормилото съм изхвърчал само един път, и без "МРАК". Покрай "Банда БМХ" всички балканчета в града станаха "БМХ" и можеха да "рипат" на скокчета ( правехме си ги от натрупана пръст и камъни) и разни други номера. На багажниците отзад возехме малките си братчета/сестричета. Връщахме се от гастронома с натежаваща на едната дръжка на колелото мрежа с кисело мляко, олио, салам, хляб... Новите панталони редовно се завираха между веригата и зъбчатката на педалите. "Аксесоарите" за колело не се продаваха в магазин, а си ги правехме сами : пластмасови цветни ленти, омотани по спиците; ръкохватки от навито върху кормилото тиксо; "бръмчалки", които при завъртане на колелото издават непоносимо досаден тракащ шум...
А как се лепеше гума. Леле, момчета, помните ли лепенето на спукани гуми. Това беше цяла церемония и си заслужава отделна статия.

Велосипедът за децата от онова време беше като коня за индианците от романите на Карл Май

Имаше в махалата един ПИФ-а. Живееше отсреща в къщата /на Захари и Светла :))/. Той беше от големите, брат на една приятелка. Та него съм го запомнила ярко с три неща: 1. Как търчи по улицата като хуна. 2. Как крещи "охохо-о-о", когато имитира стрелба с фалшиво оръжие. 3. Как ходи винаги с навит до коляното десен крачол на панталона. Ей на това третото не можех дълго време да се начудя :)))