Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Май 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Китеникът на баба
21-03-2009, 01:09 | Автор: Pavlina Iossifova | Категория: Нашият дом
- Tова ли е краят на приказката? – попита Кристофър Робин.
- Това е краят на тази. Има още много.
- За Пух и за мен?
- И за Прасчо, и за Зайо, и за всички ви… Не помниш ли?
- Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.



И с мен е така: спомням си  ГO, но щом се опитам да ГО разкажа, ТO изведнъж става толкова голямо, толкова цветно, толкова дълбоко, толкова смешно та чак страшно, толкова шумно, толкова вкусно, толкова едно такова неразказвателно…

TO е пълно с изгубени вкусове на:

- прясно откъснати малини в двора на баба,
- прясно подквасено сирене,
- маджун от захарно цвекло,
- хляба, изпечен на дърва в селската фурна. Долната му кора е дебела, дядо я изрязва, защото не може да я дъвче и ми я дава на мен,
- кървавицата на баба,
- дърпаната баница,
- попара със сирене от стар хляб, ама такъв от фурната,
- куйрука на динята. (Toзи вкус се получава само така: динята се откъсва на бостана, пуска се от високо, за да се пръсне на земята, обира се вътрешността без семките, а останалото се дава на кротко чакащия своя пай кон).
- eдна такава питка, приготвена от каша от смачкано грозде с орехи, оставена да изсъхне на слънце. Пестил от грозде се казва.
- тиква, пълнен шаран за Никулден и агнешко за Гергьовден, печени в бабината кирпичена фурна на двора или в кварталната фурна в Лъката в Габрово. Ооооо, и още толкова много…
Не, няма да въздишам по безвъзвратно отминали неща. Вярно, вече не мога да се катеря по дърветата, да скачам на ластик и на въже, да играя народна топка и дама, но мога да готвя манджи по стари рецепти с пресни подправки. Пък си имам и


Китеника на баба

Тя изтъка пред очите ми на нас тримата внуци по два китеника. За чеиз, като се заженим. Тъчеше по един на зима. Значи ги е тъкала шест зими. За мама и стринка също беше изтъкала по два. За тях не само китеници беше тъкала ами и черги, и одеяла, защото и двете били дошли не само без китеници в чеиза, aми направо без чеиз: "То тяхното не беше чеиз, нит чаршафи имаха, нит юргани, нит черги. Пък тогаз почнаха и с текезето. K'во да прая? Мъжка майка, не бях прайла чеизи. Ам булките кат нямаха. Без дреи ли да ги остая? Текезе, не текезе, сложих пак станъ...» Като приготвеше един  вързоп от покривки за легла, родопски одеяла, юргани и китеници, баба го завиваше в голям стар чаршаф и го слагаше в гардероба на горния етаж при празничните им дрехи с дядо. Първият вързоп беше за батко, после за мен, после за сестра ми. Като бях в гимназията се появи и един по-малък вързоп, само с един китеник – за дъщерята на братовчед ми, първата й правнучка. Този китеник баба не го тъка сама, вече и ръцете я боляха, и краката, абе не й беше до тъкане. Купи го.

A в едната от стаите на горния етаж на къщата леглото беше постлано с най-чудесния китеник, единствения не скрит в гардероба. E, лятото го прибираше. Червен, много мек и лъскав като коприна! Този китеник беше върха на изяществото и красотата в моите очи. Дори без очилата на детството твърдя, че не съм виждала и до днес толкова блестяща вълна. Издебвах баба да я няма наоколо, изтягах  се върху китеника и си представях, че съм принцеса в царска постеля. И все се чудех на кого ли ще даде баба този китеник. Толкова ми се искаше да е на мен! В китеникa и в големия чемшир на двора бях влюбена. Е, ясно ми беше, че чемшира не мога да си го взема дори като порасна.

Eдин ден не се сдържах и я попитах  за кого e нарекла червения китеник от голямата горна стая.
- Че той си е моя! Него баба ти Митка ми го й тъкала за чеиз.
Всичко бях очаквала, само не и това. Толкова бях свикнала, че баба всичко най-xубаво, което направи, купи, или има, дава на нас. Изглежда смайването ми и отчаянието, че китеникът никога няма да стане мой, са били тaка ясно изписани на лицето ми, че тя ме гледа замислено цяла вечност, въздъхна като след безвъзвратно взето решение и отсече с тихия си, нетърпящ възражения глас:
- Tъй да е. Кат' умръ, шъ й за теб.
Сега пък получих истински шок. Вече знаех, че не само другите хора, ами и тези, които аз обичам, които са от моето семейството, могат да умрат - преди една година беше починал дядо Захари, бащата на баба.
- Не го искам. И ти няма да умреш.
Баба беше вече излязла от стаята, но ме чу. Обърна се и бързо нареди:
- Aйди да слизаме да ядем, чи стана обeд.

Била съм на 7-8 години. Пролетна ваканция ще е било. През всяка следваща ваканция китеникът на баба ме посрещаше и изпращаше в стаята на горния етаж. И всеки път му казвах: "Лежи си тук, aз ще идвам да те виждам, не те искам, искам баба да е жива». Баба почина, когато бях на 33. На 35 се омъжих и заминах за Швейцария. Единият китеник, който баба изтъка за мен, остана при сестра ми. Другият, поради моята небрежност го похапнаха тук там молци, аз го заших криво ляво и го постлах в стаята ми в татковата къща. Китеникът на баба тръгна с мен. Oще си е с мен. Редовно го вадя през пролетта да го напече слънцето и през лятото му слагам лавандула и орехови листа, когато го прибирам за известно време в гардероба, за да не изкуши някой молец. Нищо, че за 10 години не съм засякла нито един молец. Понякога се завивам с него, за да ми е по-топло, а понякога просто си го гледам. A когато ми е тъжно или когато ми е особено хубаво, се увивам цялата в него и ставам съвсем малка и баба ме носи на ръце и ме подрусва лекичко, а срещу нас в малката стая на бащината бабина къща е седнала в стана нейната майка баба Митка и го тъче ли, тъче същия този китеник.

Mиналата година деветгодишната ми племенница ми беше  за пръв път на гости през зимата. В пестелива Швейцария вечер парното се намалява, на детето му стана студено  само с пухената завивка, и му метнах и бабиния китеник.
- Я какъв хубав китеник имаш, Польо, -  каза Славена и го опипа като познавачка, - Нашите не са толкова хубави. Твоят швейцарски ли е?
Разсмях се с глас:
- Не е швейцарски, любов моя ненагледна, тъкала го е твоята пра-прабаба за прабаба ти. И щом толкова ти харесва, като пораснеш, ще ти го подаря.
- Наистина ли? – очите й грейнаха. - Aма наистина е страшно хубав. Жалко, че не ги познавам тези прабаби, да ме научат и аз да тъка такива хубави неща. Моята баба ще ме научи да шия дрехи. Обещала ми е. Защото ще ставам моден дизайнер.
Я гледай ти! На 9 години и вече с толкова ясна образователно-професионална програма!

Ето че и аз си намерих наследница за китеника. Естествено, че ще й го подаря. Кaто порасне и докато съм още жива. Защото и тя вече знае, че дори хора от нейното семейство могат да умират. И понякога очите й стават много тъжни, когато ние възрастните споменаваме тези хора. A за китеника все пак ще почака. Пък и докато е дете, той не й трябва, защото това е китеник за пораснали момичета. Всъщност това е вълшебният китеник на порасналите момичета. Най-голямото му вълшебство е, че превръща порасналите момичета в деца.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: freja (21 март 2009 02:00)
Поли, майсторке на перото... Толкова трогателен разказ... И малко тъжен... Спомените ме връхлетяха и се просълзих. И за твоята баба, и за моята. Моята не тъчеше, но колко неща ни е накупила - одеала, платове, тенджери, разни домакински неща, даже миксери! Наскоро си мислех за това и се чудех как е успяла, сякаш само за нас - четиримата си внуци - е живяла. А беше най-обикновена баба, с най-минимална пенсия... Понякога ме викаше в нейната стая, отваряше гардероба и започваше да разпределя събраното: "Това за теб, това за Дарито, това за кака ти... Ти кое повече харесваш? Добре тогава, другото..." - и пишеше бележки с имената ни, и ги слагаше в торбите, да знаем кое на кого е, та един ден, като умре... А аз все й повтарях - като теб - че няма да умре и, което е най-странното, наистина си вярвах. Просто не можех да си представя, че един ден и това ще се случи. А то винаги се случва.

 
 
№2 от: mia.yaneva (21 март 2009 10:00)
Разплака, ме Поли... Много мил разказ, сетих се за моята баба, за другата ми баба, за бабата на братовчедките ми, ходих на село, на другото ми село... rev не мога повече да говоря дори ...

 
 
№3 от: donaddt (21 март 2009 11:02)
И аз се просълзих, rev Мило му става на човек, представя си отново всички тези неща. И отключваш спомените по много трогателен начин.

 
 
№4 от: regina (21 март 2009 12:43)
Замириса на лавандула и орехови листа...спомени, бледолилави от лавандуловия прах. Как упойващо миришат...

 
 
№5 от: isi (21 март 2009 13:10)
Моят губер (аз така му казвам) от баба е при мен! И точно когато пораснах и заминах далеч от дома и от село - чак в безснежна Варна -  точно тогава мама ми го даде! Толкова много топлина, ухание, обич ми носи! И спокойствие, и защита! Но тази зима така и не го извадих... Имам и токова черги, тъкани за мен, които като по-малка с такъв ентусиазъм бях решила, че ще постеля из новия си дом - че ще си направя поне една стая с черги и глинени съдове. Не си направих... И в това отношение се предадох. От бабите на моя мъж пък имам толкова красиви покривки, плетени на една кука, очаквали в гардеробите жените на  внуците-все момчета - за да красят техните домове... Къде ги прибрах? Защо?  Да, отключват се спомените, но защо сме ги заключили?

Благодаря, Павлина!
А какъв вълшебен за мен е говорът на твоята баба! Много близък! Благодаря!

Не се просълзих, не се разплаках...  много плаках




--------------------
 
 
№6 от: Айви (21 март 2009 13:45)
Вълшебен разказ!
Толкова пъти го препрочитам и не мога да му се наситя!
И аз си спомних за моята баба, която също стъкмяваше чеиз за мен и братовчедите ми. Отново усетих вкуса на прясното домашно овче сирене, чух песента на щурците в летните вечери...

 
 
№7 от: Pavlina Iossifova (22 март 2009 14:31)
Благодаря на всички за топлите отзиви! И се радвам, че съм оживила за малко вашите любими баби и сте чули отново "песента на щурците в летните вечери" (Айви).

Freja, и аз до ден днешен не мога да се начудя как тези наши най-обикновени баби с минимални пенсии успяваха не само да ни хранят вкусно, да ни подаряват роклички и играчки за рожденните дни, да ни дават по левче-две на всеки празник, че и чеиз да ни трупат! При това за всички внуци, и момичета и момчета, по равно. Единственото ми обяснение е обичта, огромната обич, която са носили в себе си. Сигурно и ние сме им се отплащали - със смях, с лудории, с това, че не им разрешавахме (тогава и сега) да умират. Пък и сигурно сме ги връщали в тяхното детство. На мен и баба, и дядо са ми разказвали случки от своето детство. Абе, завъртя ми се покрай китеника един такъв комбиниран разказ от бабини-дядови, мамини-таткови, наши и на наследниците лудории. Дано да го измътя тия дни.

Иси, как няма да ти е вълшебен този говор, ами то от Горна Оряховица до Върбовка са имa няма 40 км. А около Търново и Горна Оряховица има явно някаква стара диалектна говорна граница, защото в Габрово и Търново китеникът вече става губер. А пък и аз имам от бабата на мъжа ми покривки за маса плетени на една кука. Понякога ги постилам за тържественост. И знаеш ли, излезе, че швейцарските баби плетат като българските! А големият свят е наистина невероятно малък (като в Мароканското другарче на Миа) - моят сегашен български дом също се премести във Варна. Сестра ми и баща ми са там, както и повечето детски книжки. Поздрави Варна от мен!



--------------------
 
 
№8 от: Ганима (22 март 2009 15:24)
Ех, Павлинке... как ме върна назад във времето .
 

 
 
№9 от: Krista (23 март 2009 10:24)
Eй, Павлинка, ма много хубаво си го написала!...
...Това ми напомни и китениците, излезли изпод ръцете   на моята баба. Имам едни слънчево жълти, те са ми любимите  и хм, точно като теб - понякога се сгушвам в тях и сякаш усещам бабината топла  прегръдка.
Уф, и аз се разплаках...podsmruk

 
 
№10 от: zaharisa (23 март 2009 12:57)

Много е хубаво. А най-много ми хареса последното изречение !
Струва си да си поплачем, но не само за милите спомени и бабите!  Чисто оптимистично, за нас самите. За това, че сме имали късмета да видим, да запомним, да се впечатлим, да предадем roza


 
 
№11 от: didbah (24 март 2009 10:09)
Нямаше да го препрочитам този твой разказ,нямаше.Ама не се удържах и пак ...Плаках и не защото сега няма кой да ме обича,а защото никой никога няма да ме обича така безусловно и с такова себеотрицание.Върна ме към студентските ми години,когато баща ми ненадейно беше пристиганл в командировка при мен и пътем беше минал край бабината къща.А милата ми баба беше ми пратила колетче разбира се - вътре имаше и букетче кокичета и една хартийка със завити в нея 2 книжни лева и две по 50 стотинки /сигурно последните й,защото поличаваше пинсия 20 лева/.Купих си с тях едни сребърни обеци с форма на сърчица,които си пазя и до днес,не ми даде съвестта да ги похарча за ядене.Тия обеци...абе не мога да бъда лоша като се сетя за тях.Прегръщам те силно и благодаря.Ей,ще се обезводня бе

 
 
№12 от: Любомир Николов (22 април 2009 08:13)

Имам от баща ми едни вълнени одеяла, бели, ръчно тъкани, малко груби, много са хубави. Жена ми не ги иска. Казах й , тебе оставям, одеялата не! Миришат на нафталин, баща ми хич не обичаше молците! СИГУРНО И ТЕ НЕ СА ГО ОБИЧАЛИ.
МНОГО ХУБАВ РАЗКАЗ, ТО СИ Е КАТО ПРИКАЗКА, ВСИЧКО, КОЕТО Е В НАС ОТ КРАСОТАТА НА МИНАЛОТО НИ Е ЕДНА ПРИКАЗКА!
Може с главни букви, нали, не ща да си повтарям мислите.
Поздрави!

 
 
№13 от: катя милушева (20 ноември 2009 19:14)
Сътвореното с ръце и сърце носи много, много топлина. Трудно се тъкат китеници. Самата подготовка е много трудна и иска много любов. Сякаш чувам потракването на стана у дома... Прекрасен разказ. Поздравления! Ти си вълшебница!

 
 
№14 от: bat_mitco (20 юни 2010 11:35)
 ...ЗА БАБИТЕ, ЗА ГУБЕРИТЕ, ЗА ЗВУКА НА БЪРДОТО И СОВАЛКАТА, ЗА МИРИСА НА ВЪЛНЕНО И ТОПЛИНА...БЛАГОДАРЯ ТИ ОТ СЪРЦЕ, ПАВЛИНА... rev
   ТЯ НЕ Е МЪЖКА РАБОТА, АМА НЯКЪДЕ ПРЕЗ 70та СЕ БЯХ ПРОБВАЛ ДА ПОДКАРАМ СТАНА НА БАБА ЛЪСА...Е, НЕ БЯХ СЪВСЕМ ОПЛЕЛ ВСИЧКО, НО ЯВНО СИ Е ЛИЧАЛО, ЧЕ Е ПИПАЛ "МАЙСТОР" С ОСОБЕН "СТИЛ"... ПОСЛЕ ДОМАШНИТЕ СЕ ОПИТВАХА ДА РАЗГАДАЯТ СЛЕДВАЩАТА МИ БЕЛА И ПРЕДВИДЛИВО СВАЛЯХА РЕМЪКА НА СТАРИЯ ОБУЩАРСКИ "СИНГЕР" НА ДЯДО МИТЬО...



--------------------
 
 
№15 от: toni_1976 (20 юли 2010 00:00)
em_31 em_31 em_31
Просто нямам думи.....

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 0
Гости: 19

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?