Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (10)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Старите къщи
25-03-2012, 17:54 | Автор: Frangata | Категория: Нашият дом / Моят град

Къщите. Къщите бяха подредени в карета, улиците им бяха граници, хората от твоето каре бяха по-близки, а тия от по-далечните пак бяха съседи, но някак си по-различни. Повечето живееха в къщи, малко съученици обитаваха апартаменти в блокове, някои от тях идваха от някакви квартали познати само по име, квартали, в които човек обикновено попадаше рядко, за да отиде на гости на такъв съученик, например. Къщите имаха дворове, дворовете бяха пълни с дървета и цветя и когато човек минаваше по улицата, можеше и да не види, че всъщност на двора има маса и хората седят на нея и вечерят или просто тихо си приказват. Оградата и дърветата скриваха какво става вътре. Къщите бяха стари - строени някъде през 20-те и 30-те години, с овехтели орнаменти, с паднала тук-таме мазилка, с поизкривени черчевета, покрити с напукана боя, някои (май повечето) нямаха дори и баня и тоалетна вътре - просто когато са били строени това не е било още съвсем прието дори за градските къщи - тия за хора от средна ръка - чиновници, учители... А и се ходеше на градска баня - никому това не правеше особено впечатление. Имаше и по-нови - строени някъде през 50-те и 60-те години, но те бяха по-ръбати, бездушни, личеше си, че нещо вече е загубено, някакъв майсторлък в архитектурата, който правеше старите къщи да изглеждат именно стари градски къщи от едно време - дори и най-малките имаха нещо различно от съседната - външна вита стълба, по-особени прозорци, вратите с по някоя скромна дърворезба, провиждаща се под пластовете блажна боя, натрупана с годините, зелената ограда на тая беше по-различна от оградата на оная... Всичко по тях беше различно. Човек свързваше приятеля или съученика Х именно с неговата къща - той беше този, който е, защото живееше именно на това място, именно в тази къща - с малката куличка - нещо като трети етаж (повечето къщи бяха едноетажни и двуетажни), с огромния таван, на който имаше толкова чудесии от някакво много далечно време; хората имаха своята индивидуалност, защото и къщите, в които живееха бяха различни. Разбира се, тия къщи почти не се поддържаха: някак си не беше прието да се правят огромни ремонти, то и нямаше с какво - ни нови дограми, ни хиляди видове бои, ни разноцветни плочки, нищо. Понякога "постно" боядисване вътре по стените или нови тапети, боядисване на оградата в задължителното зелено, блажна боя тук-там и това беше всичко. Нямаше и за кога да се ремонтира - призракът на страшната дума "отчуждаване" тегнеше дори над децата - всички знаехме, че ще ни "отчуждават" (това продължи 8-9 години), а възрастните знаеха, че няма за кога и за кого да ремонтират кой знае колко...

Летните вечери: мръква се, ти играеш навън, от отворените прозорци наоколо, по единствената телевизионна програма, се чува "Аз Клавдий" - сериал, който странно привличаше, въпреки че повече говореха, битки нямаше, и изобщо приличаше на телевизионен театър, не на филм. По тази причина човек не гледа всички серии, само някои, а и те са малко скучни. Но ти знаеш, че утре ще си сложиш тогата от стар, поокъсан чаршаф, с патрицианската червена ивица, направена с водни бои и ще седнеш на оня заместващ трона пън в двора, заедно с приятеля си, който толкова добре имитира заекващия Клавдий... От някои от дворовете се чуват гласове, през зеленината на листата се провиждат светещи крушки, на масите покрити с мушами има "Светло пиво" - то съска, наливано в дебелостенните чаши, разни летни манджи: сготвени чушки (пиперки) с домати, паниран кашкавал, пържени кюфтета, таратор, пържена риба, "Етър" и "Алтай" за по-малките... Тихо е - коли почти няма, а и по това време - вечерта, никой не ги кара - не е прието, ходи се пеш. Кварталните улици принадлежат на децата.

 

След много години, когато вече и ти си в блок, разбираш, че си загубил всичко това, че мечтаният сега висок стандарт с еднофамилната къща на хубаво място си го имал от раждането си, че това никога няма да се върне, по простата причина, че след "отчуждаването" са ви пратили не точно там, а някъде другаде - уж наблизо, ама не съвсем, че всичките връзки между тия разпиляни кой знае къде съседи, са съсипани, че приятелите и съучениците от "махлата" вече почти не се виждат, че местата там, на това място, в това "каре" дето са били тия къщи - твоята и комшийските, именно там където си отглеждал ония пет охлюва и си палил огън на двора за да си опечеш парчето задигнат от кухнята салам, струват толкова пари сега, че не би могъл да ги изработиш и за два живота, че дори и да ги имаш тия пари, никой не би могъл да ти построи точно такава къща от двадесетте години, с именно такава дограма, с такива орнаменти, с ръждясалата елипсовидна табела над прозореца на втория етаж, на която пише "Кооперативно дружество "Напредък" - 1926 г.", и с точно такива напукани плочи на двора, със старата пощенска кутия, която се затваря с райберче, че там няма да откъде да се появят ей-така зарзалата, "дяволските нокти" по оградата, а те са расли по нея десетилетия - за достигнат този вид трябват много години, двата вида люляк - бял и лилав, жасмина и онова другото дърво, дето никой не знае как се казва, че леля Паша отсреща няма да мете повече никакъв тротоар, поръсвайки го вода преди това, че повече никой няма да си държи колата покрита с брезентово покривало (понеже се кара рядко), с онези червени "котешки очи" по него и с номера написан с бяла боя (до следващата спряла съседска кола на улицата има поне 60 метра), че никога повече няма да те пратят до бакалницата (която някои от приятелките на баба ти наричат със странната дума "Колониал", впрочем ако се взреш, наистина над вратата има надпис направен в мазилката и той наистина гласи "Колониалъ", а вътре мирише на сирене, и то стои в бъчви и тенекии), за да купиш олио (като първо върнеш празно зелено шише, разбира се, измито уж с "Веро", но още леко мазно), хляб, две кисели млека в бурканчетата със станиолени капачки и две вафли от по пет стотинки за тебе, че... Че това е било всичко, че е свършило, и че повече никога няма да се повтори за теб. Не и в този живот.

 

П. П.

Тук авторът на тези редове изпадна в размисъл, защото:

1. Като написа горното, се поразчувства и реши да си сипе едно питие, без оглед на късното или по-скоро ранно време на денонощието.

2. Описвайки храната, сложена по масите в дворовете през лятото, огладня и реши да похапне.

Проблемът беше, че не бе ясно в какъв ред да станат тия работи - имаше нужда и от двете по едно и също време.

След още малко мислене, се взе решение да не се пият питиета по никое време, да се хапне само един сандвич, но първо да се изпие едно току-що приготвено кафе с две цигари за компания.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: dani (25 март 2012 21:12)

Великолепна статия се получи!
Наистина, колко хубаво е било всичко, а не сме му обръщали кой знае какво внимание. Старите къщи са били част от стария свят, в който хората са живели бавно и внимателно, ако мога така да кажа. Затова и къщите им са били такива "одухотворени" като антични статуи. Ние само му отгледахме гърба на онова време. А сега хората живеят като на военно учение и всичко, което правят и строят, е като някакъв временен лагер: щом като свърши учението и да сберат реквизита и оборудването, и да отпрашат нанякъде.




--------------------
 
 
№2 от: ivelin71 (25 март 2012 21:33)

Благодаря, Франга ! Много добро описание, върна ме в детските ми години, припомних си улицата, на която беше къщата на баба и дядо/лека им пръст/ ! Сега живея в кооперация построена на нейното място, обаче няма я онази атмосфера, онази тайфа която играехме до късно на улицата, бакалията на ъгъла,..... recourse  ! Вече не е същото...! Благодаря ти още веднъж, за спомените които предизвика yess  !


 
 
№3 от: Зико (25 март 2012 22:29)

Много добра статия, подравления! smile

 

За жалост живеем в нерадостно време и отчуждението между хората придобива колосални размери.

"Назад към основите (back to basics)", ето какво ни трябва. yajuyo


 
 
№4 от: Айви (26 март 2012 00:03)

 Чудесна статия, Frangata! yajuyo

 Наистина старите къщи имат индивидуалност. Повечето нови сгради сякаш са проектирани от един човек. sad


 
 
№5 от: regina (27 март 2012 01:21)

Прекрасна статия! Много истинска! Винаги съм се чудела защо архитектите се напъват да създават "модерни" жилища, когато хората всъщност не искат това - те искат най-обикновена къща с четирискатен покрив и двор. Французите, които идват в България да преподават реставрация, съвсем сериозно твърдят, че всяка къща има свой дух, и че къщите, които са достигнали до наши дни през вековете, позволявайки ни да си представим какво е било преди много години, съвсем не са най-добрите архитектурни образци - не, с времето може да се пребори само духът на сградата, оцеляват тези с най-силен дух. Какво ли е това? Аз мисля, че това е любовта на техните обитатели. И фактът, че дадена къща е оцеляла до наши дни, ни вдъхва уважение именно към нейния дух. Навсякъде по света пазят такива къщи и ги наричат "паметници". Колкото по-малко са "подобрявани" през годините - дали заради бедност или заради страх от отчуждаване - толкова са по-ценни, стараем се да ги реставрираме, без това да е забележимо - единствено и само за да се докоснем до духа им. Така, както се докосваме сега, с тази статия. За мене беше удоволствие.


 
 
№6 от: Надя (27 март 2012 09:41)

Браво, Франгата, страхотна е твоята статия! viktori

Къде е било това каре, ако не е тайна, много ми се прииска да разбера.


 
 
№7 от: cvetelinka (27 март 2012 17:47)

Благодаря, Франгата! Върна ме на една уличка, която все още обитавам мислено и за която някой път ще ви разкажа yajuyo


 
 
№8 от: катя милушева (28 март 2012 22:15)

 Страхотна статия ! Чуваш "затихвашия шум на града и настъпването на вечерта" с полъха на вечерния ветрец - почти осезаемо:(((!

 


 
 
№9 от: незнайко незнамов (29 март 2012 11:01)

странното е, че като излязох от такава къща, никога повече не се почувствах "у дома"; не че нямам дом, но някакси наистина живеем набързичко, под наем дори и в собствените си жилища, докато преминем периода и почнем следващия...


 
 
№10 от: Irisha (30 март 2012 00:17)

Е, аз растнах (в Плевен) в една от онези "ръбати" ))), строени средата на 50-те години къщи, с много цветя в градината, с 3 храста трендафили - всичко това под сянката на асми, а отгоре - заленината на няколко плодови дървета.

От детството си спомням най-ясно лятото, и то тази част на деня, когато е най-горещо (м/у 12 и 14). Родителите са на работа, бабите и дядовците дремят, цялата махала е притихнала под маранята на нажежения асфалт, от двете страни на който се простират градините, садени от същите тези дремещи в момента бабички.


 
 
№11 от: Нона (30 март 2012 08:57)

rev hi 


 
 
№12 от: Бебо (30 март 2012 19:17)

Много добро четиво, успя да ме разчувства. Ех, носталгия...




--------------------
 
 
№13 от: eli (30 март 2012 19:46)

Не знам защо доста време не можех да пиша коментари, технически проблем някакъв. Но много се радвам, че сте извадили коментара в отделна статия, чудесна е! И се радвам,че донейде я провокирах с общите си приказки. Точно затова мисля е Детството, да се подсещаме. Една дума, песничка или филмче и пак си ТАМ fellow


 
 
№14 от: ashtree (5 април 2012 16:42)

Франга, направо ме върна в спомените за къщата на баба и дядо в Бургас, строена в началото на 30-те с бежански заем от дядо ми - бежанец от Македония. Малка двустайна къщичка с дворче, пълно с цветя (и разбира се имаше и място за домати и краставици), с напукани плочки и две череши, които даваха прекрасен плод.... В началото на 90-те бях свидетел, как я събаряха за да построят на нейно място бездушна кооперация на 6 етажа- имах чувството, че пред мен убиват живо същество. Още я сънувам тази китна бургаска къщичка на ул. Цар Калоян срещу училище "Любен Каравелов" - къщата на детските ми спомени.


 
 
№15 от: Вальо (31 май 2012 16:13)

Чудесна статия! Усетих физически всичко написано! Сега се мъча да не се разплача. Много ми е мъчно за това време! Благодаря ти!


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 11
Потребители: 0
Гости: 11

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!