> Нашият дом / Моят град > Старите къщи

Старите къщи


25-03-2012, 17:54. : Frangata

Къщите. Къщите бяха подредени в карета, улиците им бяха граници, хората от твоето каре бяха по-близки, а тия от по-далечните пак бяха съседи, но някак си по-различни. Повечето живееха в къщи, малко съученици обитаваха апартаменти в блокове, някои от тях идваха от някакви квартали познати само по име, квартали, в които човек обикновено попадаше рядко, за да отиде на гости на такъв съученик, например. Къщите имаха дворове, дворовете бяха пълни с дървета и цветя и когато човек минаваше по улицата, можеше и да не види, че всъщност на двора има маса и хората седят на нея и вечерят или просто тихо си приказват. Оградата и дърветата скриваха какво става вътре. Къщите бяха стари - строени някъде през 20-те и 30-те години, с овехтели орнаменти, с паднала тук-таме мазилка, с поизкривени черчевета, покрити с напукана боя, някои (май повечето) нямаха дори и баня и тоалетна вътре - просто когато са били строени това не е било още съвсем прието дори за градските къщи - тия за хора от средна ръка - чиновници, учители... А и се ходеше на градска баня - никому това не правеше особено впечатление. Имаше и по-нови - строени някъде през 50-те и 60-те години, но те бяха по-ръбати, бездушни, личеше си, че нещо вече е загубено, някакъв майсторлък в архитектурата, който правеше старите къщи да изглеждат именно стари градски къщи от едно време - дори и най-малките имаха нещо различно от съседната - външна вита стълба, по-особени прозорци, вратите с по някоя скромна дърворезба, провиждаща се под пластовете блажна боя, натрупана с годините, зелената ограда на тая беше по-различна от оградата на оная... Всичко по тях беше различно. Човек свързваше приятеля или съученика Х именно с неговата къща - той беше този, който е, защото живееше именно на това място, именно в тази къща - с малката куличка - нещо като трети етаж (повечето къщи бяха едноетажни и двуетажни), с огромния таван, на който имаше толкова чудесии от някакво много далечно време; хората имаха своята индивидуалност, защото и къщите, в които живееха бяха различни. Разбира се, тия къщи почти не се поддържаха: някак си не беше прието да се правят огромни ремонти, то и нямаше с какво - ни нови дограми, ни хиляди видове бои, ни разноцветни плочки, нищо. Понякога "постно" боядисване вътре по стените или нови тапети, боядисване на оградата в задължителното зелено, блажна боя тук-там и това беше всичко. Нямаше и за кога да се ремонтира - призракът на страшната дума "отчуждаване" тегнеше дори над децата - всички знаехме, че ще ни "отчуждават" (това продължи 8-9 години), а възрастните знаеха, че няма за кога и за кого да ремонтират кой знае колко...

Летните вечери: мръква се, ти играеш навън, от отворените прозорци наоколо, по единствената телевизионна програма, се чува "Аз Клавдий" - сериал, който странно привличаше, въпреки че повече говореха, битки нямаше, и изобщо приличаше на телевизионен театър, не на филм. По тази причина човек не гледа всички серии, само някои, а и те са малко скучни. Но ти знаеш, че утре ще си сложиш тогата от стар, поокъсан чаршаф, с патрицианската червена ивица, направена с водни бои и ще седнеш на оня заместващ трона пън в двора, заедно с приятеля си, който толкова добре имитира заекващия Клавдий... От някои от дворовете се чуват гласове, през зеленината на листата се провиждат светещи крушки, на масите покрити с мушами има "Светло пиво" - то съска, наливано в дебелостенните чаши, разни летни манджи: сготвени чушки (пиперки) с домати, паниран кашкавал, пържени кюфтета, таратор, пържена риба, "Етър" и "Алтай" за по-малките... Тихо е - коли почти няма, а и по това време - вечерта, никой не ги кара - не е прието, ходи се пеш. Кварталните улици принадлежат на децата.

 

След много години, когато вече и ти си в блок, разбираш, че си загубил всичко това, че мечтаният сега висок стандарт с еднофамилната къща на хубаво място си го имал от раждането си, че това никога няма да се върне, по простата причина, че след "отчуждаването" са ви пратили не точно там, а някъде другаде - уж наблизо, ама не съвсем, че всичките връзки между тия разпиляни кой знае къде съседи, са съсипани, че приятелите и съучениците от "махлата" вече почти не се виждат, че местата там, на това място, в това "каре" дето са били тия къщи - твоята и комшийските, именно там където си отглеждал ония пет охлюва и си палил огън на двора за да си опечеш парчето задигнат от кухнята салам, струват толкова пари сега, че не би могъл да ги изработиш и за два живота, че дори и да ги имаш тия пари, никой не би могъл да ти построи точно такава къща от двадесетте години, с именно такава дограма, с такива орнаменти, с ръждясалата елипсовидна табела над прозореца на втория етаж, на която пише "Кооперативно дружество "Напредък" - 1926 г.", и с точно такива напукани плочи на двора, със старата пощенска кутия, която се затваря с райберче, че там няма да откъде да се появят ей-така зарзалата, "дяволските нокти" по оградата, а те са расли по нея десетилетия - за достигнат този вид трябват много години, двата вида люляк - бял и лилав, жасмина и онова другото дърво, дето никой не знае как се казва, че леля Паша отсреща няма да мете повече никакъв тротоар, поръсвайки го вода преди това, че повече никой няма да си държи колата покрита с брезентово покривало (понеже се кара рядко), с онези червени "котешки очи" по него и с номера написан с бяла боя (до следващата спряла съседска кола на улицата има поне 60 метра), че никога повече няма да те пратят до бакалницата (която някои от приятелките на баба ти наричат със странната дума "Колониал", впрочем ако се взреш, наистина над вратата има надпис направен в мазилката и той наистина гласи "Колониалъ", а вътре мирише на сирене, и то стои в бъчви и тенекии), за да купиш олио (като първо върнеш празно зелено шише, разбира се, измито уж с "Веро", но още леко мазно), хляб, две кисели млека в бурканчетата със станиолени капачки и две вафли от по пет стотинки за тебе, че... Че това е било всичко, че е свършило, и че повече никога няма да се повтори за теб. Не и в този живот.

 

П. П.

Тук авторът на тези редове изпадна в размисъл, защото:

1. Като написа горното, се поразчувства и реши да си сипе едно питие, без оглед на късното или по-скоро ранно време на денонощието.

2. Описвайки храната, сложена по масите в дворовете през лятото, огладня и реши да похапне.

Проблемът беше, че не бе ясно в какъв ред да станат тия работи - имаше нужда и от двете по едно и също време.

След още малко мислене, се взе решение да не се пият питиета по никое време, да се хапне само един сандвич, но първо да се изпие едно току-що приготвено кафе с две цигари за компания.