Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
Август 2018 (5)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (6)
Май 2018 (9)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
На най-истинския дядо
13-06-2009, 17:00 | Автор: Ina_68 | Категория: Нашият дом / Моето семейство
От съвсем мъничка зная, че моят дядо Недко не ми бе "истински". Така възрастните с лекота определяха липсата на кръвна връзка, като крайно съществуване. Ужасно грешно и нечовешко разбиране, защото всъщност дядо Недко бе Човекът, който ми помогна да израстна.

Родителите ми бяха твърде заети в собствените си "проблеми" и "важности", почти не ги познавах, както и те мен. Първата научена буква, първата написана такава, първото броене, стрелките на часовника, първия научен стих - зад тези незабравими прохождания в моя живот, стои моят дядо. Когато боледувах, неговата ръка успокояваше, положена върху челото ми; и сега като пиша, си спомням точно онова чувство на сигурност и топлина от ръката на дядо. Боже, как го обичам!!! Как не разбирах значението на "неистински дядо" в онези години, и как осъзнах с времето, че не съм имала по-истински обичащ и обичан Човек до себе си от него. Тогава знаех, че не е роден баща на баща ми, но и това значение в онези детски години не разбирах. Дядо Недко идваше от Севлиевския край, не зная и до ден днешен дали по тази причина го наричаха тайно "ментарджия". Изглежда близостта на родния му град с Габрово даваше повод да бъде смятан, че е свидлив или нещо подобно. Обаче още тогава се противопоставях вътрешно на тези изказвания, защото дядо ми купуваше всичко, което си пожелаех - имам предвид някоя кукла примерно или гумена играчка, да не говорим за книжки. Прекрасната стихосбирка на Дора Габе с детски стихчета - всички ги знаехме с дядо и ги четяхме; как обичах да слушам , а по-късно и да рецитирам. Всъщност дядо е зародил в мен артистичните ми способности и любовта ми към театъра.

За дядо Недко зная, че на младини е бил буен като характер и е имал известни съгрешения. Това го вярвам, защото идваше от спомените и устата на прабаба ми, която говореше малко, но беше издържлива и много честна жена. Не зная младините на дядо си с точност, но в едно съм убедена - че всички педагози на Земята да се съберат и да измислят най-добрите програми за отглеждането на едно дете, пак не биха могли да ми намерят по-обичащ и запомнящ се Човек от него.

Спомням си когато веднъж двамата отидохме на гости при един стар аптекар, чичко Нешев, помня и името. Там между много шишенца и кутийки аптекарят извади пликче с бонбони и ме почерпи. Бяха "теменужки". Излязохме навън с дядо и чичко Нешев, те говореха, аз помня точно мястото и бордюра; в един миг изплюх бонбоната и казах, че не ми харесва. Дядо се наведе , прибра го от земята, усмихна ми се и се извини на приятеля си. После като си тръгнахме, ми обясни с неговата широка и толкова топла усмивка, че никога не трябва да показваме по този начин чувствата си, когато някой е добър с нас. Това ми беше първият урок по държание в обществото, бях на не повече от 5 годинки. Запомнила съм го, защото дядо говореше винаги като едно слънце, като принцесите от картинките в книжките, като най-обичащия дядо.

Всеки ден, без значение дали е лято и е горещо, или е зима и има преспи сняг, дядо ме водеше в градската градина. Карах колело, пързаляше ме с шейната, просто нямахме пропуснат ден. Спокойствието, с което ме учеше и силата на чувствата му малко по-малко ме превръщаха в малка госпожица. Имаше търпението и обичта да ми обяснява и да ми отговаря на всеки един въпрос. Понякога го будех посред нощ, плачех , имах страхове - нито веднъж, този Човек не ми се тросна, сепна или дори да ми повиши тон. Сега, под тежестта на собствените ми години, наистина осъзнавам, че е бил едно огромно сърце, граничещо със святост.

Когато станах за първи път жена, пак дядо беше този, който разбра първи, той ме беше подготвил за този момент, а не някой друг.

Имам една бенка на лявото си коляно - помня как дядо се усмихваше и казваше, че никога нямало да ме изгуби, защото винаги щял да ме познае по тази бенка.

Помня като да е било вчера и един наш разговор на терасата: той седи на малкото столче, очилата му правят сините му очи да изглеждат още по-големи, и аз го питам какво ще правя, когато някой ден него няма да го има. Този въпрос ме връхлиташе често, когато започнах да пораствам и много ме болеше, когато попаднех в мислите, които пораждаше. Тогава, на терасата, дядо ме дръпна към себе си, сложи ме върху коленете си и ми каза:

"Виждаш ли небето, знаеш вечер колко много звездички има там, нали? Аз няма да изчезна от живота ти, нито ще спра да те обичам! Винаги ще бъда там, горе, една от всичките и ще ти помагам. Защото те обичам и защото Бог така иска - ти да си моята внучка."

Не съм била на повече от 10 годинки тогава, но помня думите и гласът, все едно че и сега го чувам. Не смятам, че това е някакво чудо, а просто част и етап от една любов, от една свързаност. Имам предвид собствената си памет. Убедена съм, че когато бях бременна с второто си дете и имах ужасни проблеми, точно една от многото звездички на небето ме подкрепи и помогна. Убедена съм, че винаги когато разговарям с тази звезда, тя ме чува и ми дава различни знаци - за някои хора тези знаци са съдбата, за мен е моят дядо.

Дядо ми имаше татуирано слънце на гърдите си, точно отляво, където е сърцето му. Не зная причината, поради която си е правил тази татуировка, но зная, че точно там и беше мястото.

Когато почина, аз бях вече голяма, ученичка в 10 клас. Родителите ми бяха разведени и не живеех с дядо от две години. Дори не заплаках, не вярвах, не отидох и на погребението... не можех. Исках да вярвам, че дядо е жив и че просто сме преминали на етапа с небето и звездата, нищо повече. Стоях на терасата в новото ни жилище, в което живеехме с майка ми и сестра ми и чаках да мине погребалното шествие - пътят му беше от там. Взирах се в катафалката от терасата, изпратих я... по свой си начин.

Моят "неистински" дядо създаде човекът в мен, даде ми крилата на въображението, даде ми силата на волята и издържливостта, подари ми тайната на любовта с многобройните си разкази и приказки, които сам измисляше... нека някой опита да ме убеди сега, че нямам кръвна връзка с този човек и това го прави не мой дядо - това са все богатства, които не могат да бъдат откраднати.

Дядо Недко има син и внук, кръстен точно като него самия. Не съм ги виждала от много години. Кръвта ги свързва, но не и животът. Когато дядо ми почина, зная само, че синът му дойде ден преди погребението - използвал суматохата, минал покрай склопилия очи негов баща, влязъл в килера на апартамента и отмъкнал едно дървено старо сандъче, както и всички пари от чекмеджето; баща ми ги държеше там и всички знаеха; в нашия дом никога не се е крадяло. Изчезнал синът на дядо ми веднага, на погребението, естествено, не е бил. Зная, че сандъчето беше предназначено за мен - вътре не е имало злато или бижута, вътре бяха стиховете на дядо, историята на живота му. Той все ми казваше, че това е неговото наследство за мен, че ще бъде горд, че го оставя в моите ръце. Той пишеше стихове като мен, имаше много разкази, приказки. Нищо от тези неща не достигна до мен, не зная какво точно е направил синът му с тях, но едно зная със сигурност: Дядо Недко беше моят учител, родител, а аз бях късче от сърцето му, а това е много повече от "истинския" дядо! Аз наследих огромна част от характера на този Човек, аз съм неговото продължение и това ме прави горда! Много те обичам, дядо!!!
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Ники (13 юни 2009 18:56)
Е-е-е-е-ех, щастлив човек си ти, драга! Повтаряй си го по-често, взирайки се нощем в звездите.



--------------------
 
 
№2 от: Дяволчето Фют (13 юни 2009 22:29)
Ina_68, толкова топло си описала чувството към дядо си, че ме накара да открехна една вратичка в моите заключени спомени. Заключени, защото все още ми е трудно да извиквам свободно в настоящето спомените за любимите хора, които вече не са при мен.
Не че не съм си мислил за човека, който ме отгледа - моята баба.По-скоро,  не си позволявах някак да дам воля на миналота. Бързах да изпратя спомена отново далеч, за да не ме връхлети онова състояние на невъзможна хармония. Сега като че ли вече съм готов.
Тя, моята баба, беше в ранното ми детство човекът, който седеше до мен от сутрин до вечер. Родителите ми ходеха на работа, а тя беше и приятел, и учител...Научи ме да чета на 4 годинки и когато ме извеждаше по улиците, аз сричах (за изненада на минувачите) рекламите по магазините. Четяхме си приказки  с нея - отначало тя на мен, а по-късно - аз на нея. Сигурно много неща съм забравил, но помня спокойствието, което излъчваше.Точно тя ,в старата ни къща , готвеше онези гозби, за които аз тържествено заявих на баща ми на една лятна почивка:А бе,човече, не разбра ли, че аз ям само супата на баба!!
   Моята баба остана там, в онова красиво царство, което наричаме детство. Оттогава аз все вървя и вървя, но, струва ми се понякога, че разстоянието между нас е останало същото. Навярно защото хората, които обичаме, никога не могат да бъдат далеч от нас.

 
 
№3 от: mia.yaneva (14 юни 2009 00:53)
Ина,  с този малко е да се каже трогателен разказ, защото малко екранът ми се премрежва от сълзи, ме върна при моята баба, макар че тя не си е тръгвала от мен...А на мен ми се иска някога нашите деца да пишат така за нас като родители! Много от статиите тук често ми напомнят какъв родител трябва да бъда, но твоята ме разтърси. Ще отиде с позволение и при някои приятели, които не участват тук :) Благодаря ти!

 
 
№4 от: Ina_68 (14 юни 2009 11:09)
Много се радвам, че всеки един от Вас е имал такъв Човек до себе си в детството си! Обичам да чета такива истории, защото всяка една от тях, сякаш е нов порив в крилата на вярата, че смъртта е само още едно недокоснато измерение, че всъщност любовта и обичта са вечността, която ни изглежда така непонятна. И аз като Миа Янева се питам дали някога някой така ще ме помни...когато ми се изплъзне да повиша тон или да се чувствам безсилна, просто си спомням за дядо си и някак ми идва силата и желанието...



--------------------
 
 
№5 от: pupa (14 юни 2009 14:37)
страхотно и трогателно

 
 
№6 от: Pavlina Iossifova (14 юни 2009 15:27)
Колко неизбродими са пътищата на любовта! Снощи късно, ободрена от един чудесен концерт, реших преди да си легна да погледна какво става тук, тъй като напоследък само в уморено полузаспало състояние посещавам сайта. И кого намирам!!! Този прекрасен Дядо Недко , който сякаш е другарувал с моите дядовци, за които вече съм ви разказвала тук. Пък и споменатите познати географски места! Имах чувството, че съм отново 5 годишна и заедно с теб Ина, дядо ти Недко и моите двама дядовци сядам в един севлиевски автобус и пътуваме ли, пътуваме...

Да, Инче, само любовта е вечна и аз отдавна си мисля, че точно тя ни е събрала тук и ни кара всеки ден, макар и за миг да надникнем ТУК и да си вземем поредното "хапче любов". Благодаря ти за това Много Голямо Хапче Любов. roza

Събудих се тази сутрин и първото ми чувство беше тази вълна от обич и благодарност, която разказът ти беше излял в мен преди заспиване. Имах едно отдалечено усещане за "в църква съм", за да кажа Благодаря.

И аз като вас, Ина и Мия си мисля, когато чета такива разкази или си спомням любимите баби и дядовци и родителите ни в младостта им, за това дали ще оставя някакъв такъв спомен. Още повече, че самата аз нямам деца. Винаги, когато ме връхлитат такива мисли, обаче, избликва и един спомен-отговор, когато една вечер преди 20 години плача след някакво любовно разочарование и се тръшкам как ще си остана сама до дълбоки старини. (Сега ми стана изведнъж смешно, защо ли не съм си представяла, че ще умра млада и нелюбима!?) До мен е тогава 18 годишната ми сестра, която със спокойна усмивка като на 90 годишна мъдра баба, казва: "За някой, който обича, все се намира някой, от когото да бъде обичан и просто НЯМА КАК да бъде сам. Това е математическа логика, ама със сигурност и човешката е такава." Тонът й на мъдра баба и контраста му с възрастта й така са се запечатали в съзнанието ми, че и до днес ми дават сили в трудни или самотни моменти.

Така че си знам, сами или незапомнени няма да бъдем, докато носим тази голяма обич и благодарност, посята в нас в детството ни независимо от кого - баби, дядовци, родители, лели, чичовци, учители, съседи... И всеки от хората посял в детството ни дори и най-мъничкото зрънце любов е много и НАЙ-ИСТИНСКИ!!! Поклон и благодарност!

П.П. За малките неща в Големия разказ: така както ми се бяха вече премрежили очите от сълзи на обич и благодарност, снощи докато четях, изведнъж избухнах в смях на момента с бонбоните теменужки. Толкова ги мразех, както и други миризливи бонбони от този вид, че все ги плюех и аз като теб, ама тайно и за ужас на мама, която все намираше в някой джоб залепнал бонбон. Баба явно е предвиждала реакцията с възможни изплювания на "почерпки", защото помня, че дълго време, всеки път преди излизане от къщи ми се казваше: "Кат та почерпят, казваш благодаря, земаш, а кат не ти ареса, гледаш да не гу показваш. Ората сами разбират кое ти аресва, и кое не ти аресва."




--------------------
 
 
№7 от: Ina_68 (14 юни 2009 16:47)
"Имах чувството, че съм отново 5 годишна и заедно с теб Ина, дядо ти Недко и моите двама дядовци сядам в един севлиевски автобус и пътуваме ли, пътуваме..."
Наистина го правим Павлина! Безгранични са възможностите на спомените и обичта, на същността ни.
И аз ти благодаря за топлите и Истински думи! Прегръщам те!



--------------------
 
 
№8 от: dani (14 юни 2009 22:05)

Ако имаше някога във всеки град и село по десетина такива като дядо Недко, сега нямаше да сме в това окаяно състояние (т.е. народът ни като общо, не ние самите в частност). Но "колкото е по-тъмна нощта, толкова са по-ярки звездите" казва една руска пословица. Светлината, която е пръскал около себе си дядо ти, свети и до сега, за което е свидетелство тоя разказ (и самата разказвачка ).




--------------------
 
 
№9 от: isi (15 юни 2009 00:45)
И за мен винаги ключовата дума е била любов. Аз винаги съм усещала любовта на родителите си и мисля, че в нея е спасението. Поне за мен винаги това е било.
Разказът, историята и най-вече твоят дядо  наистина са чудесни, Ина! Благодаря!

А всъщност ми стана интересно, че май за пореден път имаме доказателство, че човек не се справя така добре със собствените си деца - прекалено е зает със себе си, но има втори шанс с внуците си :))) Така че, Дани, има надежда :)))



--------------------
 
 
№10 от: Pavlina Iossifova (15 юни 2009 03:46)
Не можах да се въздържа и по малките часове пак дойдох да видя накъде ни е повел дядо Недко. Детското в мен се радва на успялата пророчица - Дани и Иси ми липсваха в коментарите. А порасналото и премислящото в мен благодари на Иси за прекрасното формулиране на това, което не можах да изкажа тази сутрин:
Цитат: isi
човек не се справя така добре със собствените си деца - прекалено е зает със себе си, но има втори шанс с внуците си :)))
Моята перифраза е: "Когато човек не се справя..." А личната ми болка е споменът за моята любима баба, която е любима за всичките си внуци, та дори и правнуци, за снахите си любима и всеотдайна свекърва (колко рядко се случва това пък!), за малкия си син (баща ми) и обявена за "най-лошата майка в селото" от първородния си син. Синът на дядо Недко и чичо ми (за кой ли път!) не ми дават покой от вчера. Много отговори на Големите и Важни житейски въпроси съм намерила, но на този още не: "Кои са фаталните малки камъчета, които понякога 'обръщат колата', в която се возят родители и деца.






--------------------
 
 
№11 от: Ina_68 (15 юни 2009 09:50)
Дани ме накара да се изчервя , а Иси е абсолютно права. Често наблюдавано явление е, внуците да са втори шанс.
Павлинка, не зная отговора на въпроса ти, а бих искала. Толкова години се питам какво е станало със сина му, с внука му. Иска ми се да познавам наследниците на дядо. Правила съм опити да ги открия, имат не много често срещана фамилия и вероятно си живеят още в Севлиево, но не съм успявала. Най-лесният отговор на твоя въпрос, кое камъче преобръща колата, е липсата. По мои спомени и сегашни тълкувания, дядо ми доста страдаше за сина си, но не го показваше. Минавало ми е през ума, че просто се опитва да компенсира с мен и да замести липсата, както и да коригира по възможност "греха" си...но смятам, това не са крайни варианти на истината, а само част от нея. В моя случай зная, че имаше цели тетрадки изписани в онова сандъче, дядо си водеше ежедневници, така и не попадна в мен въпросното. Там щях да намеря много от отговорите на този въпрос, сигурна съм...наготово щях да ги имам. Все пак не вярвам в случайностите и смятам, че е поредния житейски урок. Не съм сърдита на никого, а ме боли.



--------------------
 
 
№12 от: Надя (15 юни 2009 11:41)
Тоооолкова истинско, толкова добро и толкова обнадеждаващо. Като сергия в магазинчето за надежда. Надежда, че има и ще такива хора и тяхната следа ще бъде нашето татуирано слънце. Дали са ни роднини или не, за мен няма голяма значение, за мен е важно, че ги има!
И аз съм имала не истинска баба и тя ме е обичала също истински, но това са парадоксите на живота.
За силата на кръвната връзка наистина може да се спори, а за това какво ще оставиш в наследство си отговорен само ти, с деца, без деца, с родни, с осиновени, с ученици, с племеници, с децата пред блока, с децата на приятели, с внуци и т.н. Винаги съм казвала, че си е струвало дори и само заради една детска усмивка, каквото и да е!

 
 
№13 от: Cvetan (15 юни 2009 11:48)
Ина, като прочетох разказа, исках толкова неща да кажа и разкажа и за моя дядо, но не мога. Мъчно ми е , сълзите ми текат и не мога да пиша...
Благодаря ти!!!

 
 
№14 от: Ina_68 (15 юни 2009 12:54)
Интересното е, че докато пишех /почти на един дъх/ разказа за дядо, не пророних и сълза, бях изпълнена с благодарност и гордост...а сега като ви прочетох и аз не виждам буквите...Някак с вашите мили думи сякаш дядо ми оживя в буквалния смисъл...той винаги ми е казвал, че добрите хора понякога са като скритите съкровища, трябва да ги потърсиш, да ги поразровиш...наистина съм щастлива че ви намерих!!!



--------------------
 
 
№15 от: borovinka (20 юни 2009 00:52)
Много се развълнувах от твоят спомен за дядо ти! Скоро изпратихме и моят дядо в земята на вечността и все не мога да повярвам че го няма!! Много обичаше да пее народни песни, детски песнички, как нареждаше на децата разни стихчета...Децата на село го помнеха като весел човек. И още ще го помнят!

 
 
№16 от: Борислав (24 юни 2009 09:26)
...Леле! Тази статия ... направо би разплакала някой. Много е силна! Благодаря ти Ina! И не съжалявай за кутията, ти си 'взела' същественото.

 
 
№17 от: donaddt (24 юни 2009 20:28)
Ина, толкова добре те разбирам. Съзнателно си оставих да прочета статията в ден, в който имам повече свободно време и настройка за това. Любимият дядо. Това казва всичко. Моят дядо Стоян бе най-обичаният от мен роднина. Аз също понякога му говоря. Дори и само да му се похваля с нещо. Точно така ни е учил с брат ми. Учеше ни, ако няма кошче наблизо, да си прибираме хартийките от бонбони в джобчето, поправяше лошо направения от мен айрян (според думите на брат ми - "бяла вода", ), учеше ме да чета, да броя и не се оплакваше, когато провисвах на ръката му и на тази на баба със свити крака, за да ме носят. Негова е и закачката, че става ракия от патладжани. И като се учудиш, обясняваше:
От 100 патладжана
ракия-една дамаджана,
Беше си малко странен за околните, но не и за мен. И си го обичам все така, както като малка.
Твоят дядо е твоето съкровище.


 
 
№18 от: stovas (12 септември 2009 09:16)
За най - голямо съжаление такива като твоя добър и човечен дядо Недко, като моите скъпи баба -  Мама Пепи и дядо - Татко Калчо вече са само сред звездите и ни гледат от небето, а тук, при нас, на земята, сме заобиколени от такива като "неистинския" ти чичо и съвсем нормално и естественно, като техните деца. Искренно се надявам, поне някои от нас които имат такива звезди в своя живот, да сме запазили частица от звездния прашец и малко от малко да бъдем повод за добри спомени за децата и внуците си.

 
 
№19 от: катя милушева (12 ноември 2009 21:03)
   Прекрасно, "най-хубавото се вижда само със сърцето",трудно ми е да кажа каквото и да е след този разказ,освен,както каза някой тук ,ако всеки по-често си спомня за добрите хора повели го по стръмният път на живота- светът ще  е различен....Вярвам,че ти никого не си предала дядо си и сигурно това благородство е съществена част от теб.

 Звучи пречистващо този разказ ПОЗДРАВЛЕНИЯ !!!

 
 
№20 от: 9585 (3 декември 2010 23:10)
Прекрасно !!! И аз се чувствам така по отношение на моя дядо !

 
 
№21 от: Весито (24 юни 2012 16:10)

Велик разказ. Всяко дете би завидяло да има такъв дядо до себе си. Радвам се много за теб. Браво. Толкова хубаво и с такава обич е разказан. Единствената баба /аз съм кръстена на нея/ която се е грижила /никой друг, освен родителити ми, които обичам/ за мен до 5 г. възраст я няма много отдавна за съжаление. За нея пазя много малко спомени, но като че ли и сега са живи и се случват в момента. Благородно завиждах на децата като малка, че имат баба и дядо, които да ги вземат от училище, да ходят на гости, да ги учат на разни неща....


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 20
Потребители: 0
Гости: 20

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!