Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Април 2020 (1)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Братовчед ми, дядо, баба и аз - разказ
20-01-2010, 18:00 | Автор: Любомир Николов | Категория: Нашият дом / Моето семейство

                 Дядо ми беше голям мълчаливец. То всички селски хора май бяха такива. С тежка походка, с ясен син поглед и мазолести ръце. Когато бях малко дете, много се гордеех с него. Разпряваха, че е бил берберин, кожар, градинар и още какъв ли не. И участвал в трите войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Голям късмет явно е имал,  да се върне здрав и читав и от трите касапници вкъщи. Тогава е бил ерген, после се оженил и през четири години се родили трите му дъщери. Изучил ги всичките, за онова време това е било много рядко срещано геройство. Едната, по-голямата ми леля, дори беше завършила висше образование. 

                А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.

               А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.

                  Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.

       -  Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.

                 В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсушена липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.

                 Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха  някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.

                 И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.

                 Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Излезе човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички братовчеди заедно, което много рядко става.

    -- Моят акъл си е колкото на едно пиле.

                Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.

    

20.01.2010                                           Любомир Николов

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Любомир Николов (20 януари 2010 18:56)
Да, благодаря ти , Танасе ! Но да те корегирам, всичко за мен е, сякаш беше вчера. Най-хубавото време на детството- селото край железопътната линия, на осем километра от Казанлък.
Поздрави !
По точно, рапорт даден, рапорт приет- и аз съм с пионерска връзка.

 
 
№2 от: Любомир Николов (20 януари 2010 19:13)
Ооо, гарата, с белосаните варосани тополи край нея, с кайначето с бистра вода, с черния пуфтящ локомотив, с картонените червени билети и футболното игрище зад линията.
И с бетоновия канал, в чието корито се хвърляхме с главата надолу в мътната и студена вода.
И после баба ни отново ни гълчеше, пак сте ходили на канала, ще ви наколадя на майкините ви, убаво да знаити !
И още, и още, и още !

 
 
№3 от: катя милушева (20 януари 2010 19:29)
  Браво!То човек не е нужно ди има много акъл,просто трябва да" му идва на време"! xaxa2

 
 
№4 от: Любомир Николов (20 януари 2010 20:23)
И да не се е тормозил много-много с разните науки, щом не са му присърце, нали ! Поздрави,  Катя !

 
 
№5 от: катя милушева (20 януари 2010 20:33)
  От практиката по-голяма наука понякога няма! В живота логиката и прагматичното мислене изпреварват науката.Има редица примери за това!

 
 
№6 от: Pavlina Iossifova (21 януари 2010 12:22)
Мил спомен! И тая царевица, изглежда никое градско дете расло и на село не я помни с добри чувства!

Моята прабаба, пък се научила да чете от яд по време на Втората световна война, и то като мобилизирали мъжете, та децата ги впрегнали яко на кърска работа. Та нямало кой да й чете вестниците и тя хванала един от внуците да я научи. Беше постигнала такива сияйни висоти, че в моето детство можеше дори ръкописни писания да чета сама.



--------------------
 
 
№7 от: Любомир Николов (21 януари 2010 13:59)
uuux Това за твоята прабаба си заслужава вниманието.
Аз не си спомням царевица ли беше, или друго. Но няма и значение това.
Те на село си имаха всичко. Кошери, лозе, черешова градина. Какво ли не.
Сега сме се умързяливили и само мрънкаме.
Поздрави, Павлина !

 
 
№8 от: Айви (21 януари 2010 17:15)

  Много интересен разказ! И много ИСТИНСКИ! Описанията са прекрасни!
  Напълно споделям, че "животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава".

 


 
 
№9 от: Любомир Николов (21 януари 2010 18:40)
Айви, аз вчера си казах, я да напиша нещо са "Детството", то какво трудно има. Такива разказчета най-лесно се пишат- няма нужда нищо да измисляш.
Поздрави !


 
 
№10 от: anni (22 януари 2010 21:28)
Този твой дядо доста ми напомня на моя, лека му пръст, много отдавна си замина човека. Казваше се Иван и като че ли разбираше от всичко, бил е хлебар, строител, членуваше в ловната дружина и въобще - много уважаван човек. Помня на погребението му, а бях малка тогава - цялото село беше се събрало. Аз бях негова слабост, той ме научи да си пийвам червено винце вечер от малката каничка. Благодаря ти, Любомире, върна ме в детството.



--------------------
 
 
№11 от: Любомир Николов (23 януари 2010 16:26)
ANNI, той и моят дядо ни даваше да пийваме на вечеря. Но само, когато се събирахме цялата рода. Лелите, сваковците, мойте родители. Но не от малка, а от голяма кана- все пак толкова хора. И винаги смесваше червеното вино с лимонада. Тя, лимонадата беше в стъклени бутилки, с топче отгоре затворена. Пък и това си беше през лятото. Защото зимата селото ни беше далеч. Тогава ходехме на кино, през зимната ваканция. Имаше намаления за ученици, десетина стотинки струваше прожекцията.
Поздрави за теб!

 
 
№12 от: Svetlali (8 април 2010 17:13)

 Много благодаря, че си го написал... все едно съм аз. Преди 35 години в Телиш, Плевенско, селото на баща ми и Сломер Павликенско- на майка ми изживявахме с брат ми и многобройните братовчеди същите прекрасни времена. Поздрави!




 
 
№13 от: Любомир Николов (10 април 2010 17:51)
П оздрави и усмивки за теб!

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 21
Потребители: 0
Гости: 21

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!