Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Октомври 2018 (3)
Септември 2018 (4)
Август 2018 (5)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (6)
Май 2018 (9)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Дядо, баби и внуче
29-03-2011, 10:34 | Автор: nomane | Категория: Нашият дом / Моето семейство

Искам да разкажа за моите баби и дядо, за хубавите спомени, които са ми оставили.

Имах две баби и един дядо, защото другият дядо е починал още преди да се родя.

Дядо Димитър (Тракиеца, наричам го така, защото родът му се е изселил от Тракия) беше здрав, жилав мъж с кристално сини очи (за съжаление нито аз, нито брат ми сме ги наследили).Той беше изключително трудолюбив. Нямам спомени да съм виждала дядо да седи и да се препича на слънцето.

  Всяко лято нашите ме изпращаха на село (с. Априлово, обл. Търговище ). Там стоях по цял месец. Още помня как седях на стълбата и гледах колата, която се отдалечаваше, и ронех едри сълзи.

Ще попитате защо? Ами чисто и просто там нямаше деца, с които да си играя, но за сметка на това пък имаше други развлечения...

  С дядо ходехме по ливадите да събираме сено, хранехме животните, беряхме царевица, и други такива дейности, които за едно градско дете си бяха приключение.

Дядо не беше образован, беше завършил основно училище, но беше любознателен и ценеше книгите. Беше се абонирал за списание "Паралели"  и имаше всички броеве. Когато нямаше какво да правя, аз стоях и ги четях (между другото, там прочетох за първи път за телевизора-картина).

Дядо беше много строг. Не допускаше възражения, но моя милост беше единствената внучка и за разлика от братовчедите ми не съм потупвана от него.

В тази връзка ще разкажа как отказах дядо от "голямата"  му мечта.

Бях хилаво и злоядо дете. Толкова бях слаба, че плашех хората. Мечтата на дядо беше, когато мама и татко дойдат да ме вземат, да съм толкова дебела, че бузите да затварят очите ми. И така... Дядо започна да осъществява мечтата си... Всяка сутрин ми даваше по една супена лъжица мед (брррррррр, още ми изтръпват зъбите от сладкото), това се преживяваше, но след това идваше по-гадното - по една огромна чаша с топло домашно мляко (уф, още настръхвам, като се сетя за каймака, който се точеше от чашата). Един ден така, втори ден така, на третия не издържах и изсипах млякото в мивката. И за капак се обърнах към дядо и казах :

- Ха, да видим кой е по-инат !

Дядо само ме изгледа и нищо не каза, но повече никога не ме караше да пия мляко.

След години господ ме наказа за това, работя в млекопреработвателно предприятие...

Имам много истории с дядо, но за тях друг път.

Баба ми Момка (Балканджийката, изселили се от гр. Елена), беше изключително кротка жена. За разлика от дядо, тя беше енциклопедия от болести, но никога не съм я чула да се оплаче.

Спомените ми за нея са свързани с вкусни гозби. Още помня дъхавите козунаци, шарените яйца, които боядисваше и украсяваше с листа от магданоз или здравец.

Въпреки моето злоядство, никога не отказвах боб чорбата, която готвеше, и винаги с удоволствие ходех да й бера подправки и зеленчуци от градинката пред къщата.

Ежедневното ми задължение беше да ходя до селската фурна за хляб. Даваха ми купони и една огромна чанта (специално за хляба, може би някой от вас си спомня тези чанти от изкуствена кожа с джоб). Щом вземех хляба, тръгвах обратно към къщи, но винаги се движех по-бавно. Първо, защото хлябът тежеше (два хляба - всеки по два килограма ),  и второ, защото като се приберях, следваше една огромна филия, дебела три пръста...В спомените ми са ярките цветя от градината на баба ми и омайният им аромат. Сега и аз се опитвам да си направя градинка и търся цветята на баба.

Баба ми Ганка (Добруджанката, беше родом от Добрич), винаги свързвам с пътешествия. Тя беше от голямо семейство и всяко лято бяхме накъде на гости - при нейните братя и сестри. С нея са свързани първите ми спомени от Добрич, Варна, София и Котел. Понеже в добруджанския род бях първото внуче и бях център на внимание за всички. С нея разгледах Аквариума във Варна, Военноморския музей, Александър Невски в София, Витоша, Природонаучния музей в Котел, Музея на Петър Берон, много паркове, зоологически градини.

Но не си мислете, че тя беше само екскурзиантка. Тя обичаше да шие и бродира. Още пазя нейните изкусни ръкоделия и сега чувам как трака шевната машина.

Колко дрехи ми шиеше, тя умееше да направи от няколко парцалчета роклята, за която ми завиждаха момичетата от квартала. Тя ми предаде тези умения  и сега често се учудват моите приятели, когато им покажа нещо направено от мен.

 Историята, която първа изплува в съзнанието ми, когато се сетя за нея, е пак свързана с моя прословут апетит.

Бях на пет години и половина  и понеже израснах сред възрастни, се научих да чета рано. Една сутрин, когато станах,  баба ми  беше приготвила закуска (чай и някаква филийка). Аз обаче, за да се измъкна от това неприятно задължение, реших, че ще прочета приказка на куклата Мима. Когато дръпнах книгата, успях да бутна чашата с врелия чай, той се изсипа върху крака ми. Ревнах кански, баба ми и тя се уплаши, успя да свали чорапогащите от мен, но мехурите се бяха вдигнали. Баба ми извика спешно татко и майка, за да ме водят на лекар и започна да ме успокоява. Едва тогава разбра защо плачех. Първият ми въпрос беше:

- Счупи ли се чашата ?

- !?

А тя се беше търкулнала до мивката и само дръжчицата и беше откъртена.

Това са хората, от които наследих

- Тракийската упоритост

- Балканската непреклонност

- Добруджанската широка душа

И от всички - трудолюбието.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (29 март 2011 13:10)
Цитат: nomane
гледах колата, която се отдалечаваше, и ронех едри сълзи

Началото на разказчето ти ми е толкова познато! Не се е случвало с мен, а с моето другарче. Той пък е седял в неделя следобед с часове на пейката пред къщата и се е взирал далеч към пътя, дали не идва колата да си го прибере. Чиста загуба на време, ако ме питат мен.
Това с млекопреработвателното предприятие... em_75
Много благодаря за споделеното, Меги! Предаде ми ведро настроение. em_125



--------------------
 
 
№2 от: shturcho (29 март 2011 15:01)
Оооооо аз имам селофобия. Така да не обичах на село, тайфата ми беше във Варна, селската къща беше купена от баба и дядо, никой не беше родом от това село и не можах да се впиша в картинката там. Да не говорим, че непрекъснато ме питаха "ти чийо си" и като кажех, всички ми се смееха, че не знам кои са баба ми и дядо ми, щото нямало такива хора от това село. С децата също не ми се получи, игрите не бяха тези, на които аз бях свикнала и се чувствах ужасно самотна. Добре, че бяха книгите и едно куче. Така ревях като ме пращаха на село. Развих и свръхумения, веднъж седнах пред къщата и бях сигурна, че ще дойдат майка ми и баща ми да ме вземат, било е средата на седмицата, а те винаги идваха през почивните дни, как ли не ме привикваха да се прибирам, но аз бях абсолютно сигурна, че ще дойдат, и на поредните фарове на кола, усетих позната светлина и за изненада на всички наистина бяха нашите. Веднъж симулирах и счупена ръка, та ме прибраха без време в града, щом се видях във влака, веднага пуснах ръката и забравих, че е "счупена", но вече беше късно за връщане назад. И бях силно възмутена от родителското тяло, което похапваше спокойно луканка и пийваше винце и имаше щастлив вид в мръсния град, докато аз се мъчех сама на чист въздух сред природата. Детски неволи. А веднъж, пак нещастна, че бивам пак депортирана там, исках някакво "възмездие", и бях много доволна, когато баща ми пристигна и заяви на майка ми, че не могат да тръгнат обратно за Варна, защото документите паднали в тоалетната. А тоалетната беше от онези дървени бараки, с дупка на пода  em_11. Та правиха приспособления да бръкнат в дупката и да ги извадят, после следва пране, миене и сушене, та донякъде бях доволна em_11

 
 
№3 от: 9585 (29 март 2011 18:31)
Много хубави истории, едната ми баба също се казва баба Ганка :))) Двете ми баби и единият ми дядо са живи и здрави (дано още дълго да са сред нас). Някой път и аз ще разкажа истории :)
Другият ми дядо, дядо Гошо, за съжаление не е сред нас, но от него пазя също най-различни хубави спомени ... :)

 
 
№4 от: dani (29 март 2011 22:11)
И аз мразех каймака на млякото. Винаги молех баба да ми го обере с лъжица, а тя ми казваше :"Колко си глупав, това е най-вкусното на млякото". Това е поредната статия, в която бабите готвят невероятно вкусно. Каква ли е тайната на кулинарното изкуство на нашите баби? Те имаха само една проста селска печка на дърва, един опушен от сажди тиган, дървена лъжица, емайлирана тенджера и общо взето това е. А има ли ресторант някъде по света, в който могат да ми приготвят супа, която да е вкусна като бабината? 



--------------------
 
 
№5 от: Simpra (29 март 2011 22:21)
Цитат: dani
Каква ли е тайната на кулинарното изкуство на нашите баби? Те имаха само една проста селска печка на дърва, един опушен от сажди тиган, дървена лъжица, емайлирана тенджера и общо взето това е. А има ли ресторант някъде по света, в който могат да ми приготвят супа, която да е вкусна като бабината?
Едва ли е засукана тази тайна. Най-вероятно всичко се свежда до... обикновения мерак на млади години, когато са научавали всичко от майки и свекърви, а после остава магията да въртиш цялата къща - вече неусетно.



--------------------
 
 
№6 от: мимуша (29 март 2011 22:56)
И моето детство минаваше на село - от първия до последния ден на всяка ваканция, плюс неделите (тогава в събота се учеше/работеше), но това са най-хубавите ми спомени. Събирахме се цяла тайфа гражданчета, а и  селото си имаше много деца.
  Ежедневното ми задължение беше да ходя до селската фурна за хляб. Даваха ми купони и една огромна чанта (специално за хляба, може би някой от вас си спомня тези чанти от изкуствена кожа с джоб)

Знам ги! Имаме я още на село, дано успея някой път да я фотографирам. И хляба помня - огромен, две кила, с твърда хрупкава кора отгоре. Печаха го в селската фурна, та цяло село ухаеше на топъл хляб. Правеха и пърлянки. Като наближеше къде 17.00 часа, младо и старо се събираше пред фурната на приказка. Разменяхме си новините и чакахме да отвори. Ние, гражданчетата, специално се наконтвахме, та да вземем акъла на селските ергенчета em_11 Изобщо ходенето на фурната си беше място за срещи - също както ходенето за вода на кладенеца едно време

 
 
№7 от: Regreed (30 март 2011 01:07)
Само аз ли съм " СЕЛОфил " .  Разказчето беше страхотно! em_62  Накара ме да си спомня за всички чудни мигове на свободата, да си на село.За бабите и дядовците, (мойте за съжаление вече ги няма), за безгрижното лудуване и игри по поляните на моя край (северозападна България). Колкото до млякото, едвали е имало някой да обича каймака, като дете. Аз и до ден днешен го прецеждам и на кафето em_11 .Пък и мед не обичам , въпреки ,че вече си гледам пчелички в двора на село. А за хляба на село си трябва цяла статия!  Приключението на опашките,особено когато спре тока и трябва да се чака повече, и вечния въпрос "Абе ти чий си" , на който аз наперено отговарях: " - На майка си и баща си " em_74  Аз обаче бях "нахитрял" и ходех с колелото до съседното село, където имаше по-голяма фурна и бързо,бързо се отървавах от досадното задължение  em_46

 
 
№8 от: a4koto (30 март 2011 10:55)
БРАВО! Чудесно разказче!... А мен ме наливаха с ПЕЛИН - уф,знаете ли колко горчи (отварял апетита)... ха ха... след тая горчилка съвсем не ми се слагаше нещо в уста... em_11



--------------------
 
 
№9 от: nomane (30 март 2011 11:16)

a4koto em_12 ,

Дааа , и това съм пила , и рибено масло , и жълт кантарион , и още ,и още, и още , но не искам да се впускам в подробности

 

 
 
№10 от: Лилия (30 март 2011 14:17)

А на мен са ми баяли против уроки. Селската магьосница счукала чесън в дървена паница, добавила някакви гадости вътре и ми давала с лъжичка да го ям, обикаляйки около мен и мърморейки заклинания... Пфу! Ужас! em_113 


 
 
№11 от: anni (30 март 2011 21:29)
И аз си бях хилава като малка, но никой не ме е карал насила да гълтам разни неща, които не обичам. Обаче заради жълтеницата сутрин ми даваха лъжица зехтин с лимонов сок, което беше отвратително и поради факта, че след това трябваше да лежа на не знам коя си страна поне половин час. Иначе обожавах ваканциите си, прекарани на село. Ставаш когато си искаш, после мекиците на баба (като тях втори няма), по цял ден разнасях един транзистор из двора, кеф ти телевизор, кеф ти книжка. Вода носехме от селската чешма, но и това си имаше своите плюсове, защото така се събирахме с другарчетата и си говорехме, говорехме... А съседите специално за мен отделяха най-хубавата диня от техния бостан, най-хубавата чепка грозде от тяхното лозе, нали бяхме приятели с техните внучки, но те си ходеха на село по-рядко. И въобще искам да кажа, че не си давам дните, прекарани там, за нищо на света.



--------------------
 
 
№12 от: сврачето_крадливко (25 юни 2011 21:37)
nomane, прекрасен разказ em_62 Като цяло ми подейства силно, защото моите баби и дядовци отдавна вече не са сред нас, а често си спомням какви мили и работливи хора бяха и как всеотдайно ни обичаха... Особено ме трогна това, което си написала за градинката на баба и че се опитваш да посадиш бабините цветя в своята градинка. Аз самата правя точно същото - първите цветя, които посадих бяха тези, които са в градината на майка ми, останали от баба. после започнах да садя такива, които помня, че имаше в градините и на двете ми баби. Това е моя начин да почета паметта им - хайде стига, че се натъжих em_62

 
 
№13 от: Николай Николов (18 януари 2014 18:24)

Еех,блазе ви на вас - гражданчета ! Как исках ка живея на град и да имам баби и дядовци в две села , да им ходя на гости , да ми се радват,прегръщат и целуват! Да ме гледат като писано яйце и да ми дават пари от пенсиите си ! А аз от село , бабите и дядовците и те от същото село . А на баба манджите бяха най - вкусни , защото тенджерката тихо къкреше с часове върху печката на дърва . А сега - врътваме  копчето на газовия, електрическия котлон или микровълновата фурна и искаме да манджата да стане по-най бързия начин.


 
 
№14 от: Николай Николов (18 януари 2014 18:24)

Еех,блазе ви на вас - гражданчета ! Как исках ка живея на град и да имам баби и дядовци в две села , да им ходя на гости , да ми се радват,прегръщат и целуват! Да ме гледат като писано яйце и да ми дават пари от пенсиите си ! А аз от село , бабите и дядовците и те от същото село . А на баба манджите бяха най - вкусни , защото тенджерката тихо къкреше с часове върху печката на дърва . А сега - врътваме  копчето на газовия, електрическия котлон или микровълновата фурна и искаме да манджата да стане по-най бързия начин.


 
 
№15 от: Николай Николов (18 януари 2014 18:24)

Еех,блазе ви на вас - гражданчета ! Как исках ка живея на град и да имам баби и дядовци в две села , да им ходя на гости , да ми се радват,прегръщат и целуват! Да ме гледат като писано яйце и да ми дават пари от пенсиите си ! А аз от село , бабите и дядовците и те от същото село . А на баба манджите бяха най - вкусни , защото тенджерката тихо къкреше с часове върху печката на дърва . А сега - врътваме  копчето на газовия, електрическия котлон или микровълновата фурна и искаме да манджата да стане по-най бързия начин.


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 13
Потребители: 0
Гости: 13

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!