> Моето семейство > На най-истинския дядо

На най-истинския дядо


13-06-2009, 17:00. : Ina_68
От съвсем мъничка зная, че моят дядо Недко не ми бе "истински". Така възрастните с лекота определяха липсата на кръвна връзка, като крайно съществуване. Ужасно грешно и нечовешко разбиране, защото всъщност дядо Недко бе Човекът, който ми помогна да израстна.

Родителите ми бяха твърде заети в собствените си "проблеми" и "важности", почти не ги познавах, както и те мен. Първата научена буква, първата написана такава, първото броене, стрелките на часовника, първия научен стих - зад тези незабравими прохождания в моя живот, стои моят дядо. Когато боледувах, неговата ръка успокояваше, положена върху челото ми; и сега като пиша, си спомням точно онова чувство на сигурност и топлина от ръката на дядо. Боже, как го обичам!!! Как не разбирах значението на "неистински дядо" в онези години, и как осъзнах с времето, че не съм имала по-истински обичащ и обичан Човек до себе си от него. Тогава знаех, че не е роден баща на баща ми, но и това значение в онези детски години не разбирах. Дядо Недко идваше от Севлиевския край, не зная и до ден днешен дали по тази причина го наричаха тайно "ментарджия". Изглежда близостта на родния му град с Габрово даваше повод да бъде смятан, че е свидлив или нещо подобно. Обаче още тогава се противопоставях вътрешно на тези изказвания, защото дядо ми купуваше всичко, което си пожелаех - имам предвид някоя кукла примерно или гумена играчка, да не говорим за книжки. Прекрасната стихосбирка на Дора Габе с детски стихчета - всички ги знаехме с дядо и ги четяхме; как обичах да слушам , а по-късно и да рецитирам. Всъщност дядо е зародил в мен артистичните ми способности и любовта ми към театъра.

За дядо Недко зная, че на младини е бил буен като характер и е имал известни съгрешения. Това го вярвам, защото идваше от спомените и устата на прабаба ми, която говореше малко, но беше издържлива и много честна жена. Не зная младините на дядо си с точност, но в едно съм убедена - че всички педагози на Земята да се съберат и да измислят най-добрите програми за отглеждането на едно дете, пак не биха могли да ми намерят по-обичащ и запомнящ се Човек от него.

Спомням си когато веднъж двамата отидохме на гости при един стар аптекар, чичко Нешев, помня и името. Там между много шишенца и кутийки аптекарят извади пликче с бонбони и ме почерпи. Бяха "теменужки". Излязохме навън с дядо и чичко Нешев, те говореха, аз помня точно мястото и бордюра; в един миг изплюх бонбоната и казах, че не ми харесва. Дядо се наведе , прибра го от земята, усмихна ми се и се извини на приятеля си. После като си тръгнахме, ми обясни с неговата широка и толкова топла усмивка, че никога не трябва да показваме по този начин чувствата си, когато някой е добър с нас. Това ми беше първият урок по държание в обществото, бях на не повече от 5 годинки. Запомнила съм го, защото дядо говореше винаги като едно слънце, като принцесите от картинките в книжките, като най-обичащия дядо.

Всеки ден, без значение дали е лято и е горещо, или е зима и има преспи сняг, дядо ме водеше в градската градина. Карах колело, пързаляше ме с шейната, просто нямахме пропуснат ден. Спокойствието, с което ме учеше и силата на чувствата му малко по-малко ме превръщаха в малка госпожица. Имаше търпението и обичта да ми обяснява и да ми отговаря на всеки един въпрос. Понякога го будех посред нощ, плачех , имах страхове - нито веднъж, този Човек не ми се тросна, сепна или дори да ми повиши тон. Сега, под тежестта на собствените ми години, наистина осъзнавам, че е бил едно огромно сърце, граничещо със святост.

Когато станах за първи път жена, пак дядо беше този, който разбра първи, той ме беше подготвил за този момент, а не някой друг.

Имам една бенка на лявото си коляно - помня как дядо се усмихваше и казваше, че никога нямало да ме изгуби, защото винаги щял да ме познае по тази бенка.

Помня като да е било вчера и един наш разговор на терасата: той седи на малкото столче, очилата му правят сините му очи да изглеждат още по-големи, и аз го питам какво ще правя, когато някой ден него няма да го има. Този въпрос ме връхлиташе често, когато започнах да пораствам и много ме болеше, когато попаднех в мислите, които пораждаше. Тогава, на терасата, дядо ме дръпна към себе си, сложи ме върху коленете си и ми каза:

"Виждаш ли небето, знаеш вечер колко много звездички има там, нали? Аз няма да изчезна от живота ти, нито ще спра да те обичам! Винаги ще бъда там, горе, една от всичките и ще ти помагам. Защото те обичам и защото Бог така иска - ти да си моята внучка."

Не съм била на повече от 10 годинки тогава, но помня думите и гласът, все едно че и сега го чувам. Не смятам, че това е някакво чудо, а просто част и етап от една любов, от една свързаност. Имам предвид собствената си памет. Убедена съм, че когато бях бременна с второто си дете и имах ужасни проблеми, точно една от многото звездички на небето ме подкрепи и помогна. Убедена съм, че винаги когато разговарям с тази звезда, тя ме чува и ми дава различни знаци - за някои хора тези знаци са съдбата, за мен е моят дядо.

Дядо ми имаше татуирано слънце на гърдите си, точно отляво, където е сърцето му. Не зная причината, поради която си е правил тази татуировка, но зная, че точно там и беше мястото.

Когато почина, аз бях вече голяма, ученичка в 10 клас. Родителите ми бяха разведени и не живеех с дядо от две години. Дори не заплаках, не вярвах, не отидох и на погребението... не можех. Исках да вярвам, че дядо е жив и че просто сме преминали на етапа с небето и звездата, нищо повече. Стоях на терасата в новото ни жилище, в което живеехме с майка ми и сестра ми и чаках да мине погребалното шествие - пътят му беше от там. Взирах се в катафалката от терасата, изпратих я... по свой си начин.

Моят "неистински" дядо създаде човекът в мен, даде ми крилата на въображението, даде ми силата на волята и издържливостта, подари ми тайната на любовта с многобройните си разкази и приказки, които сам измисляше... нека някой опита да ме убеди сега, че нямам кръвна връзка с този човек и това го прави не мой дядо - това са все богатства, които не могат да бъдат откраднати.

Дядо Недко има син и внук, кръстен точно като него самия. Не съм ги виждала от много години. Кръвта ги свързва, но не и животът. Когато дядо ми почина, зная само, че синът му дойде ден преди погребението - използвал суматохата, минал покрай склопилия очи негов баща, влязъл в килера на апартамента и отмъкнал едно дървено старо сандъче, както и всички пари от чекмеджето; баща ми ги държеше там и всички знаеха; в нашия дом никога не се е крадяло. Изчезнал синът на дядо ми веднага, на погребението, естествено, не е бил. Зная, че сандъчето беше предназначено за мен - вътре не е имало злато или бижута, вътре бяха стиховете на дядо, историята на живота му. Той все ми казваше, че това е неговото наследство за мен, че ще бъде горд, че го оставя в моите ръце. Той пишеше стихове като мен, имаше много разкази, приказки. Нищо от тези неща не достигна до мен, не зная какво точно е направил синът му с тях, но едно зная със сигурност: Дядо Недко беше моят учител, родител, а аз бях късче от сърцето му, а това е много повече от "истинския" дядо! Аз наследих огромна част от характера на този Човек, аз съм неговото продължение и това ме прави горда! Много те обичам, дядо!!!