> Моето семейство > Ангел

Ангел


25-01-2013, 11:52. : zverche

Всеки от нас си е задавал въпроса, защо копнеем по детството, защо е важно за нас да говорим за него, грижливо да пазим спомените, да ги споделяме и като археолози трескаво да търсим нови и нови спомени – следите от изгубената Атлантида, скрити и съхранени от някой друг.

За себе си зная, че това, което търся в моето детство, е съвсем просто и прозаично: чувството за сигурност и защитеност.  Когато бях малка, моят татко беше най-големият и най-силният на света. С него не ме беше страх от нищо. Нощем, когато ме болеше ухо, винаги ми четеше „Дивите лебеди“ – единствената приказка, която ме успокояваше. Мама беше най-красивата, най-светлата и най-усмихнатата. Тя можеше да прави всичко съвършено добре – най-вкусните мекици, пълнени чушки и сарми, разкошни сладки и двуетажна торта за рождения ми ден, ах а пандишпаненото руло с мармалад от шипки или сливи... Шиеше гоблени с картинки на изящни госпожи и плетеше нежни каренца на една кука. Можеше да рисува мече и зайче, за нула време поправяше пораженията от размазани боички и правописни грешки върху таблата ми за Деня на трезвеността. Когато си късах панталоните, докато се катерех по дърветата, тя умееше да ги закърпи, без да се личи. А когато паднех и ужулех колене, нежно целуваше раненото място и болката мигновено изчезваше. Може да направи всичко навреме и никога нищо не забравя. Има ангелски глас и на младини пееше в хор.  А сутрин ме будеше с „Хайде, Зверче, ставай!“

А баба ми беше най-храбрата баба на света. Прескачаше дълбоки трапове, сама чистеше герана на лозето и не се страхуваше от тъмното. Разправяше се със змии и дъждовници. Пускаше ме тайно да се возя на веригите и ме водеше да се катерим по разни чукари и скали. А есен и зима, когато децата от квартала вече не излизаха да си играят навън, винаги намираше някои нови приятели и братовчеди, с които да ме запознае.

 

Когато бях малка нямаше много неща, които да ме тревожат. Дали Мечо ще ми се разсърди за това, че нощес съм го изпуснала от леглото? Как така панталонът ми се е смалил само за едно лято? Защо тази неделя не дават „Бързи, смели, сръчни“ и къде изчезна Патето Яки? Трябва ли пак да ходим на лозето? Там тревата е толкова бодлива и пълна с всякакви страшилища.

 Е, понякога имах и сериозни проблеми. Как да се държа с Дядо Мраз, без да се изложа? Ще си забравя стихчето! Късно е вече – забравих, срам ме е, рев и мама идва да ме спасява. И защо всички казват, че това е баба Марта, а пък аз виждам, че е мама. И тя казва, че е баба Марта, а пък гласът е нейният. Нещо става, но не разбирам. И защо тази строга жена не позволява на мама да остане с мен в болницата? Според нея съм била голяма – на три години.

Ангел

Ангел

Но за всички мои проблеми – малки, големи и още по-големи – имаше кой да се погрижи. А сега мама не може да се явява вместо мен на изпити, не може да ми напише дисертацията и да я защити с усмивка. Не може с магическа пръчка да ми помогне да запомня всички задачи и да ги изпълня навреме. Моят татко не може да уплаши шефа с мустаците си и намръщените вежди, нито може да го захвърли чак на Балкана, както си представях, че се разправя със страшните и лошите.

Вече ние трябва да се грижим за родителите си и да даваме сигурност на децата си и това не е толкова лесно, както да си играем на „майки и бащи“, да подреждаме пластмасови сервизи с картинки на ябълки, да готвим кюфтета от кал за куклите си и да строим къщи от кубчета.

Но в тази незаменима сигурност, която сме изпитвали в детството, в грижата на родителите ни да сме винаги сити, доволни и безгрижни, има такава магия – тънка и изящна като мамините дантели, но здрава и лепкава като паяжина, мека и уютна като берковска мъгла, която се просмуква в дробовете ни, обсебва диханието ни, съблазнява копнежите ни, тегли ни все към онази изгубена Атлантида от нашето детство, която се опитваме да изровим от кашоните по таваните, от пожълтелите албуми и дълбините на гардеробите. Всяко открито съкровище от миналото избърсваме от прахта, полираме, консервираме и поставяме във витрината от спомени с надеждата, че когато съберем всички парчета, те ще ни върнат в нашата изгубена Атлантида. Там, където мама може всичко, татко е най-силният, а мен не ме е страх от нищо.

Но не за страха искам да пиша сега, а за магията, с която моята майка оплете света за мен.

Припомняйки си усмихнатото й бяло лице, надвесило се над детското ми креватче, когато ме будеше за градина, в главата ми звучи стихчето, което дъщерята на моята приятелка рецитира: „Мамо, твоите очички са като две звездички“. Спомням си, че след като ме събудеше, отиваше в кухнята, за да донесе закуска или дърва за печката и тогава се примъквах до прозореца, защото бях убедена, че образът й се пренася върху Луната, когато не е до мен. Затова как да се смущавам от пълната Луна, щом мама ме гледа от нея.

Зимата мама ставаше рано, за да изрине снега. Докато ме решеше и връзваше разкошните ми панделки, закусвах и слушах приказките на Бате Асен. Пълното ми опаковане с шапка, шал на устата, ръкавици с „дръжки“ и „космонавтче“ ставаше докато звучеше мелодията на „Дела и документи“. Долу ме чакаше паркирана шейната ми от Дядо Мраз с розовото одеалце. Минавахме през тунел от сняг, над главата ми се виждаше само тънка ивица тъмно небе и натежалите върхове на боровете. Зората изгряваше бледожълта откъм гарата. Снегът скърцаше под стъпките на мама, а аз си седях кротко и чаках снежинките да паднат върху лицето ми.

Нашата градина беше в парка. Една сутрин, когато заобикаляхме трафопоста, шейната се извърна и аз тупнах от нея. Бях така опакована, че нито можех да се изправя, нито да извикам. Лежах си в снега и гледах как мама се отдалечава бавно, но не се уплаших. Знаех, че ще се обърне и ще ме вдигне. Тя, разбира се, съвсем скоро усети лекотата и дращенето на шейната, но много се разстрои, че е допуснала да падна. Аз исках да й кажа, да не се притеснява, защото за мен това беше истинско вълнуващо приключение.

  Когато минавахме през малката горичка в парка, с мама винаги спирахме, за да ми покаже някоя забързана катеричка или кълвач, или просто да ги послушаме.  Всеки бор ми приличаше на баща ми с неговите мустаци и тъмни очи. А понякога сутрин мама ме будеше с думите: „Виж кой е дошъл!“ Тогава знаех, че или снегът е натрупал тайно по отсрещните покриви, или скрежът е покрил стъклата с изящна паяжина, или дърветата са разцъфнали, или семейство лястовици са свили гнездо на терасата ни, или маргаритки са отрупали полянката, или пожарникарите организират обучение за учениците точно зад нашия блок, също като в „Бързи, смели, сръчни“, или Дядо Мраз е оставил подаръците върху гардероба.

  В събота и неделя обичах да се промъквам в леглото на родителите ми и да се намърдвам между тях. Понякога тати идваше и ме пренасяше още докато спя, за да се събудя от песента на „Бързи, смели, сръчни“. И тогава се чувствах истински щастлива. Много обичах с мама да правим мекички. Тя ги точеше на тънки кори, които после изрязваше на ромбчета, кръгчета, звездички и какви ли не фигурки. Те се надуваха като възтлавнички и аз ги пълнех със сирене, мед и сладко. След това с баща ми ходехме на пързалка в същия парк. Мама се страхуваше и ме пускаше по ниската част на склона, но тати ме пускаше по най-стръмната и заледена пързалка. Много се гордеех с това. Още обичам да ходя с него на пързалката, само че по тъмно, защото ме е срам от децата. Пускам се с найлон по заледения сняг, нищо че гърбът ми се натъртва от бабунките.

 Ангел

Много обичах с мама да правим сладки – гъсенички, подкови, мечета, жълъдчета. Поводи имаше много. Тя е истинска майсторка и много прецизна. Дразни се, когато нещо не се получава както трябва. Аз топвах сладките в шоколад и смлени орехи, лепех ги с шипков мармалад, а мама правеше фината украса. Така ми се иска никога да не загубя магията с аромат на масло, шоколад и канела и много ми харесва, когато денят започва с домашен сладкиш, чаша мляко или чай, или закуска с цялото семейство на масата.

  Също много се вълнувах, когато правехме перашки за Великден. Това си беше истински ритуал. Брането на листенца винаги е моя задача. Трябва да са гладки и дебели, но меки и без мъх, за да прилепват до черупката. Някога, когато още нямаше детски лепенки, мама изрязваше големи букви от някой стар буквар, зайчета и мечета и така правехме детските перашки. И досега боядисването на яйца си остава едно от любимите ни занимания заедно.

 Ангел

Но най-вълнуващи за мен са Бъдни вечер и Нова година. За Бъдни вечер се грижеше баба. Приготвяше всички вкусотии сама, ние само трябваше да напълним къщата. Баба следеше всичко да е както, когато тя е била дете. В края на вечерта търкаляхме орехи като игра на топчета, за да изгоним Гяволите. После мама започна да организира всичко сама. И до сега празнуваме Бъдни вечер така. Вече аз се грижа всичко да бъде както в детството на баба, мама и моето.

Един от любимите ми моменти е украсяването на елхата, внимателното изваждане на стъклените играчки от старата кутия за кукла. Мама обича всяка година да си купуваме нова елхова играчка. Още си спомням как сме купили повечето от тях. Тя подреждаше елхата винаги по строго определен ред, който и аз спазвам вече. Първо слагаме върха. След това най-отпред стои часовника, който отмерва полунощ. Стъкленият Дядо Мраз стои от едната страна, а вретеното – от другата и запълват по-широките пространства между клоните, и т.н. После подреждаме големия Дядо Мраз, Снежанка и седемте джуджета с фенерчета в ръце. Винаги, когато погледна елхата, си представям гъста борова гора с новогодишно празненство на джуджетата, животните и Дядо Мраз, разбира се.

Ангел

Вече казах, че много се притеснявах от него. Не защото ме беше страх, а защото усещах, че е свръхестествен и не знаех как трябва да се държа с него. Уж все репетирах, преди да дойде, ама не ми се получаваше. Докато бях съвсем малка, имах оправдание да съм недружелюбна. Ама като станах на три, вече бях голяма. Очакваше се да го поздравя, да му се усмихна, да си изпея песничката. Обаче така ме досрамя, че ревнах и опищях занималната. Даже не си спомням какво ми подари. Мама помоли Дядо Мраз да ме извини, ама аз бях сигурна, че другата година няма да дойде при мен.

Ангел

Той не само че дойде и на другата година, но пак ми донесе най-големия и най-красивия подарък. Огромен зелен чувал със сребърни звезди. Като го извади, всички деца в занималната ахнаха. Аз си помислих, че се майтапи с мен. Не можеше да ми носи толкова красив подарък, след като миналата година го бях обидила така. Понеже го беше страх да не се уплаша отново, се спазари с мен, че ще ми даде подарък от разстояние, без да сядам в скута му. Само настоя да застана на една крачка от него, та да се снимаме заедно. А подаръкът ми беше голяма зелена количка за кукла.

Ангел

 На другата година реших, че няма да огорчавам Дядо Мраз с недружелюбното си държание и ще бъда много мила с него. Обаче тогава избухна грипна епидемия и от общината забраниха провеждането на тържества във всички градини. Бях много разочарована, че няма да го видя и да му покажа колко много го обичам. Та нали го чаках с нетърпение всяка година!

Тогава щяхме да празнуваме Нова година у дома с приятелите на родителите ми. Минаваше 8 часа, а те още не бяха дошли. Когато се звънна на вратата, хукнах да посрещам гостите. Отворих вратата и замръзнах. Пред мен стоеше Дядо Мраз! Не можех да повярвам, че и тази година не ме е забравил! Толкова много се зарадвах, че притеснението ми се изпари моментално. Хванах го за ръка и го поканих вкъщи. Мама и тати също бяха изненадани. Той се настани на фотьойла в хола. Много исках да го почерпя с нещо и се паникьосах, че не зная с какво. Тогава мама донесе едно котле с вино и Дядо Мраз остана много доволен. Изпях му песничка, казах му стихотворение, казах му всичко, което исках да му кажа предишните години, но ме беше срам. Тази година получих лятна количка за кукли. Изобщо, Дядо Мраз е много последователен в подаръците. Очевидно си води списък. Първата година – шейна, втората година кукла, третата година – не помня, четвъртата година – голяма количка, петата – лятна количка. И после някой да ми обяснява, че не бил съществувал! Но това не е важно, защото съм сигурна, че никой не се съмнява в него. Постоя около половин час. Аз естесвено исках да остане за цялата вечер, защото имахме доста да наваксваме с общуването. Той обаче ми припомни, че и други деца го чакат, а сега като посещава всяко дете по отделно, ще му трябва повече време. Това ми се стори разумно обяснение и му предложих да го изпратя. Имах едни вълнени терлъци с кожа на стъпалата, та направо излязох с него в коридора на блока. На тротоара пред входа го чакаше файтон с два коня, метна чувала и потегли. А аз се качих горе, загледах се в падащите под уличните лампи снежинки и зачаках да дойде следващата Нова година. Това със сигурност е един от най-вълшебните моменти в моя живот и още продължавам да чакам Дядо Мраз.

В зимните вечери любимо занимание ми беше да гледаме диафилмчета. Баща ми лягаше с апарата на гърдите,  а ние с мама се нареждахме до него, докато той прожектира на тавана. Гласът й се запечати в спомените ми и за дълго създаде илюзията, че сме гледали истинска анимация вкъщи.

Мама вярва, че трябва да ме научи да се впечатлявам, защото това създава вкус към живота и удоволствието да откривателствам всеки ден по нещо малко, но голямо. Да забелязвам и да се радвам на червеношийките върху заснежения перваз, на килимите от маргаритки и глухарчета, на цветовете по дърветата, на агънцата в дворовете, на мартеничките и снежните човеци, на миризмата на ореха в дъждовно време, на слънчевите лъчи, отразяващи се в гладкия сняг, на пяната в морета и на озареното от фойерверки небе. И това е най-чудното от всички чудеса в живота ми, които моята майка сътвори за мен.

Ангел

Ангел

Аз вярвам, усещам, че мама е винаги до мен, с мен, в мен, защото тя владее всички чудеса...

Защото тя е ангел...

също като майката на Пипи.

Обичам те, мамо!

Ангел

Ангел