> Моето семейство > СПОМЕНИ ОТ ЕДНО ДАЛЕЧНО ЛЯТО

СПОМЕНИ ОТ ЕДНО ДАЛЕЧНО ЛЯТО


21-03-2014, 11:16. : Malazana

Някъде през 1992-1993 г.

 

Ранна августовска утрин.

Поредната ранна августовска утрин…

За миг си помислих, че лятната ваканция е към края си. Скоро няма да мога да търча от сутрин до здрач с балканчето и ще се наложи да кажа сбогом на селото, на баба и на дядо, поне до следващата ваканция…

Сутрешната роса все още не се бе вдигнала и мокреше босите ми нозе, обути само в гумени джапанки. Синьото ми балканче, моята гордост, седеше подпряно на вратите на гаража, а веригата му висеше безславно. Авария! Открехнах портата и се огледах навън пред къщи. Славчо, моят братовчед, съсед и най-добър приятел на село, все още го нямаше. Щях да имам време да си наглася веригата и дори да я опъна. Набързо балканчето се озова обърнато с каплите нагоре и два многобройни ключа, досущ като револверите на каубоите, лъснаха в двете ми ръце. Дори направих няколко „пробни изстрела” с тях, целейки се в нещо над улука за водопой на животните, след което се заех за работа.

Някъде от към кошарата в дъното на двора долетя сърдития глас на дядо ми. Разблеяха се десетина овчи гърла, и един облак от вълна и копита, съпроводен със звъна на хлопки в най-различна тоналност, се устреми от кошарата към портата и навън, току през моите ремонтни мероприятия.

Една от овцете се отърка прекалено близо в предната капла на колелото, вълмата от руното й се закачиха в калника и велосипедът се кътурна направо върху мен.

-         Иииииии, бе дядооооо! – запротестирах гневно.

-         Пъъъъърт, кучатата да ви изядат дано. – нареждаше дядо ми нейде още от към кошарата, а стадото му вече набираше сериозна преднина по улицата отвън в посока към сборището на останалите овце от махлата.

Оправих велосипеда, а през това време се зададе и дядо ми, с типичния си накривен каскет и внушителен, макар и нацепен от употребата, кривак. Хвърли ми един така подозрителен поглед, че вътрешно веднага се подготвих за обичайната реч в стил „а ла дядо ми и недостатъците на съвременната младещ”.

-         Още не съ е съмнало, пак сокаците хващаш. Цъ, цъ, цъ. Ни хляб си ял, ни какво има за вършене из двора си погледнал и пак зафащаш да мяташ крачули. Не става тая „тодор живковата” младещ, и туй то! Аз на тойти години, пидисе овце пасях и по цял ден в къра с един комат ляп и една буца сирене. Кво знайти вий. Ще си чукате главите вий ми, няма да съм жив да ви вида.

Някъде в съседство изскърца друга стара метална порта и лавнаха кучета. Надникнах на вън и видях предницата на едно оранжево балканче да се подава от двора в съседство. Събитие съпроводено с… гневните викове и нареждания на баба Мита. Славчо!

-         Ииии, от сутринта си ме захванала. Аз само малко да покарам…

-         Хаймана с хаймана! От дзаран ли ще ме ядосваш? Хукнали сте като обезглавени по улиците. Ми туй сено кой ще го обръща да съхне? Ах, баща ти ли, баща ли… Той ще си доди довечерка и тогаз повече в шамарите заради тебе няма да вляза, тъй да знаш.

-         Ще го оправим сеното ма бабо! Ни крака има да избяга, ни мохите дето го кацат ще го изядат.

-         Хийййй! Че и дълбок. Махкай са, да не хвана гьостерицата че ще ти дам аз едни крака и едно сено. И вземи да гледаш Дида, сестра ти, чи поне друго като не е къщната работа да си свърша. Пък като мухляса сеното, тебе ще те накарам да го изядеш, калпазан с калпазан.

-         Ииии, ма бабо! Не я щем Дида!

Удар под кръста! Малка Дидка, си беше … ами малка. Не ставаше за мъжки игри, а най-малкото за риболов, каквито ни бяха плановете за деня. Баба Мита прилагаше този приом в борбата с непокорния си внук, като щом не можеше да излезе на глава с него му стоварваше отговорността за малката му сестричка, която тъй и тай все нямаше с кой да си играе на около. Знаеше, че няма как да й откаже директно, тъй като бащиния пердах вечерта му бе повече от гарантиран. За щастие ние бяхме изработили една защитна стратегия, която дейставше макар и със съмнителен ефект.

Малката Дида изприпка хваната за полата на баба си, която още размахваше гневно юмрук към Славчо. Усмихна се въодушавено, като разбра че я пращат да си играе с големите.

-         Уф, пропадна ми целия ден така ма бабо! –рече без да се обръща към нея Славчо, и затика колелото си към мен. – Ама ти си пенсионерка, какво разбираш от лятни ваканции. Само работа и кър на вас ви е в глават, пък не ни питате нас като ни почнат в училище…

-         Ми той къра за всеки даден бе Славе! Като искаш, мяташ чантата в Тунжата ама сетне няма да се оплакваш. – рече баба Мита за последно и се накани да се прибира в двора. – И да гледаш Дида, че главицата ти счупвам!

 

Дядо ми най-сетне излезе от двора и се запъти да настигне овцете. Тътьом, със заканителен жест ни показа кривака, знак какво следва ако направим някоя беля.

-         Ооо, братчед! – поздравих го, докато опъваше степенката на балканчето.

-         Бати Савчо, айди да играем на топка.

Славчо я изгледа гневно, а тя му се усмихваше лъчезарно. Опитваше се да си докара най-намръщената физиономия за да откаже малката от игра с толкова сърдити хора, но явно този трик не действаше.

-         Дидо, отивай си веднага вкъщи да си играеш с куклите. Тук ще вършим мъжки работи.

-         Няма пък! – тросна се малката , скръствайки заканително ръце. – Баба каза да играя с вас, пък!

-         Ти чуваш ли! Бой ли искаш да ядеш?

-         Бой ти ще ядеш като кажа на тати!

Стана ми смешно и реших че е време да вляза в роля за да има шанс все пак да отидем на риболов. Камъшовите въдици, седяха подпрени от вътрешната страна на портата, заедно с един буркан червеи и една торба с провизии за обяд – няколко домата, сирене и самун от селския хляб.

-         Братчед, по кротко ся! – направих се аз на благороден. – Дидо, ще играем, ама само при едно условие. Ще играем на криеница, и ти първо ще жумиш. И ще броиш точно до сто! Ще жумиш ей там на ореха до портата на баба Рада Шекерка.

Момиченцето ни изгледа подозрително.

-         Ама аз не знам да броя до сто!

-         Ами ще броиш десет пъти до десет като миналия път и готово! – рекох аз доволно, едва сдържайки усмивката си.

Тя ни метна по още един подозрителен поглед, опитвайки се да разбере дали не я лъжем.

-         Ми добре, ама няма да се криете на много тайни места като преди.

-         Няма, честна дума! Обаче, ако не ни намериш ти си си виновна сама, така да знаеш.

-         Ами почвам. – и рипна към портата на Рада Шекерка. - Едно, две…

Със Славчо си разменихме по една доволна усмивка и се разбързахме. На десет бях покачен на балканчето, стиснал двете въдици в едната ръка. Славчо беше преметнал през рамо провизиите и също стъпваше на педалите на своето балканче. На петдесет бяхме почти на края на селото, а на сто вече намалявахме до брега на един напоителен канал, който минаваше на има няма петдесетина метра от края на самото село и бе нашата риболовна дестинация.

Укритието ни беше толкова желязно, колкото бе желязна и забраната на Дида да стъпва на асфалта на улицата сама без придружител. Знаехме какво следва- щеше да се поогледа, да си пореве и да иде да си играе при баба Мита, а ние щяхме да се оправдаваме, че сме играли с нея, но тя така и не ни е намерила. Вече го бяхме пробвали два пъти – единия път с успех, другия път с по едно издърпване на ушите. Малка цена за риболовен излет…

 

/Следва продължение/