Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юли 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031 
 
 
Архиви
Юли 2020 (2)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
Април 2020 (5)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Селска идилия
26-11-2008, 10:52 | Автор: Надя | Категория: Нашият дом / Домашни задължения
Айдеее, последния час, по две стъпала наведнъж. Жигулата вече се подгрява,... брррръъъм, бръъм,... баща ми си мърмори под носа, не му харесва нещо. Майка ми, с не особено весело лице, събира багажа за два дни и подканя брат ми да й припомни какво му е поръчала за почивните дни. Как тоя човек успяваше да изклинчи и до днес не знам, но беше спец, оставаше си у дома, докато семейство Доневи допринасяше своя дял към процъфтяващото земеделско и животновъдско благополучие на социалистическото стопанство.

Аз от своя страна бях безкрайно щастлива, какво иначе щях да правя на опустяла предблокова площадка, когато всички са на някакво си ..ово,..ец,...ще или ..ци. А на село си имах моите други приятели, игрите с които бяха далеч по-приключенски. Но този разказ не е за тях, нито за баба ми и дядо ми. Тях вече ги възпяха няколко човека. Този разказ е за работата и за труда, за моето и на родителите ми, ежеседмично наказание и Голгота.

***
Редовете с царевица се простираха до линията на хоризонта, имаше начало, но нямаше край. Дядо ми отиваше преди всички и си тръгваше преди всички. Някаква амбиция, в която беше вкарал и всички нас. Въпреки постояните похвали и поощрения от баба ми и майка ми, как работните момичета са някакви модели на подражание и как мързеливите моми са най-ужасното нещо на света, аз си бях не дотам въодушевена. Започвах устремно, но някъде до края на стоте метра копане, бях вече обезкуражена. Мотиката натежаваше, като щангите на Янко Русев, слънцето припичаше по-силно, а края така или иначе не се виждаше. Майка ми – сигурна съм че баба и дядо няма да прочетат това и съм спокойна да споделя – беше измислила един трик. Винаги се нареждаше на реда до мен и скришно успяваше да обработи по няколко метра пред мен, през които аз притичвах бързо. Царевицата имаше и една друга мъка, след копането идваше брането. Ох, и до днес потръпвам: жега, високи стъбла, смъди, сърби, нависнали тежки кочани, слаби ръце, зачервено лице. Бррррр..

Периода на корнишоните, е цяла епоха от моето детство, свързвам го с това че ми купиха "Зеления вихър" – моето колело Балканче с мека седалка, със сериала "Седморката на Блейк" и с това, че беше след периода на бамята и преди периода на чубрицата. Ужасното в отглеждането на отново бекрайно дългите редове с корнишони е брането им. Всяка вечер – говорим дъжд, горещина, интересно по телевизията, игра навън, селския сбор или други далеч по-важни занимания, не бяха от значение, ние с баба ми бяхме там по колене или задни части претърсващи огромната зелена шума за малките краставички първо качество, че за ГДР-то само такива изкупуват. Пустите му германци, проклинати редовно от баба ми, не обичаха дебелите и кривите, затова ги ядяхме ние. Аз лично не разбирах защо, тъй като вкуса беше абсолютно еднакъв.

Ерата на чубрицата ми носи силна и остра миризма. И сега, когато подправям някоя мусака, си кихам при спомена. За разлика от останалите култури, тук не се изисква кой знае каква полска работа, но страшното идва после, когато миризливата трева изсъхнеше на циментирания двор пред голямата порта. Въздуха миришеше на чубрица, всичко миришеше на чубрица, дрехите ми, косата ми, родителите ми, дори кучето на синджира и то миришеше на чубрица. Света беше с аромат на чубрица и аз започнах да свиквам с това. Не можах да свикна само с крайната фаза – сухите листенца се изронваха от клонките с помощта на един въртящ се барабан, а ние с метли и лопати събирахме ценната подравка в чувлчета. Ето тогава, наистина не се издържаше, имах чубрица в носа, в устата, в ушите, в очите, в косата, а слънцето не спираше да пече по този повод, та смесена с потта ми, гледката беше просто покъртителна.

Мисля, това с оранжериите беше към края, но ако не се лъжа след чубрицата бяха репичките. Не знам колко от вас са прекарвали повече от 5 минутки в една истинска оранжерия, но ви уверявам че съвременната сауна си е правнучка на едновремешната парникова оранжерия. Семенцата на репичките влизаха в едни малки дупчици и цялата процедура траеше към няколко часа. Съблечени доколкото е възможно, леейки пот, като река, превити на две, пускахме дребните семенца и си мислехме за следващата оранжерия, още по-голяма от тази и само втората от общо четирите. Скубането на самите репички, не беше зле, всъщност вършех го с настървение, осъзнавайки че това е края и че колкото по-бързо ги оскубя, толкова по-бързо ще свърши всичко.

Завършихме с разсадите. Дядо ми ги гледаше, като деца през зимата, в кофички от кисело мляко/май вече имаше пластмасови такива/ или под строй в дървени съндъчета откъдето нежно ги изскубвахме за да напълним митичните оранжерии. Тук се изискваше майсторлък, който за моя радост, така и не усвоих, а имено работа със т.нар. садило. Затова си имах друга задача, достойна за всеки начинаещ земеделец, с едно поцинковано канче поливах всеки прясно насаден стрък, понякога доста усърдно, докато клюмне, с което си навличах гнева на дядо ми. Всичко беше добре, но онази грамадна кофа с вода, която пълнех от кладенца, се празнеше със скоростта на светлината, а мъкненето й беше свързано с препъване, заливане и изтръпване на китката. Всичко приключваше с един голям камион, в който товарехме изскубнатите доматени стръкове, завити в найлонче по десет с малко пръст отдолу.

Уфф. Свърши се! Заемите са изплатени, къщата е завършена, а и демокрацията дойде.

"ДА ЖИВЕЙ, ЖИВЕЙ ТРУДА!" – ахам, да си живей, не ми пречи, ама ако може да си живей, някъде по-далеч от мен. Да ме прощават баба и майка, но аз съвсем съзнателно мога да мина в категорията на мързеливите моми, аз май даже вече съм минала wink
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Zara (26 ноември 2008 11:15)
Хаха, ето кой се грижил супермарк`етите да са заредени с чубрица  smile24 ! И другарите от ГДР да ядат корнишончета!
Аз лично не съм имала село, но баба ми и дядо ми си бяха купили "място" близо до Видин - Новоселци. Там дядо ми си гледаше зайци, а градината беше пълна с разни насаждения. Това, което съм запомнила най-ясно, е присъствието на митичното "сляпо куче", което беше неуловимо и сякаш напук изяждаше де що корен намери.
Няма да забравя как веднъж баба ми ме прати да плевя, а аз оскубах магданоза, чушките и подобни полезни за човека растения барабар с треволяка. Ми... просто много паразитни ми се сториха.
Нещото, което пък си спомням повече от всичко друго е,че когато отидехме на "мястото", със сестра ми мигом огладнявахме и ядяхме почти през целия ден, размотавайки се между лехите.А имаше какво да се яде - домати, краставици, сливи, моркови...
Най-голямата поразия беше да придумаме дядо ми да си вземем 1-2 зайчета и да ги повиваме като бебета. Горкичките, вече бяха свикнали и не се бунтуваха. Даже в количка даваха да ги возим. След няколко опита ги пускахме да бягат из градината, за ужас на тружениците. Единият заек - Гошко -  беше захитрял от редовно пускане и се криеше много успешно. Закъснявали сме доста с прибирането вкъщи докато го открием. Коронният му номер беше като го издебнем и аха-аха да го хванем, да ни опръска с тъмножълта урина и да се скатае пак.След подобно напръскване изпадахме в ужас и тичахме да се мием до протриване на кожата. За съжаление на дядо ми му беше писнало, а и Гошко добре вървеше като килограми, та при първа възможност падна в тавата rev  Голям шок беше за мене. Оттогава не съм вкусила заек.
По едно време /забележете/ дъщерята на братовчедката на дядо ми /!/ взела няколко декара царевица да я обработва и бере. И понеже не си преценила силите, беше изправена пред опасността да не спази срока. Тогава, естествено, цялата огромна рода се впрегна на работа -до девето коляно. То бяха 3 братя и сестри на братовчедката на дядо ми и още 5 братя и сестри на дядо ми и цялото им потомство - цял увеселителен парк /без майка ми и баща ми, които си бяха у нас на морето/. Бедната женица така беше преувеличила работата, че всички се подготвиха за атакуване на територия, почти равна на България. Работата продължи около половин час, като родата като стадо листни въшки нападна царевицата. За 30 мин. опоскахме всичко и се накачулихме по москвичи и жигули с чувство на удовлетворение.
Та това е с моя селскостопански опит....

 
 
№2 от: Чудакът от 6-ти Б (26 ноември 2008 11:48)
Лелеее, Надя, това намирисва на експлоатация на детския труд...Представих си го това село някъде в безкрайното напечено поле....(Къде се намира всъщност?) Добре, че като малка съм посетила родното село на майка ми точно три пъти и въпреки че на никого не му е хрумнало да повери на несръчните ми ръце селскостопанската продукция, споменът ми за адска жега и мухи-мутантки е неизличим. Повод за селския туризъм беше СБОРЪТ, където се отиваше "докаран" и се ядеше  СБОРДЖИЙСКА МАНДЖА (произнасяно "сборЖийска") и супа на закуска uuux И където можеше човек да се сдобие с кокошчица, която снася тъмнозелени яйца и гимнастиче на висилка!

 
 
№3 от: Бяло (26 ноември 2008 12:30)
  Охх, има дар слово туй момиче, а? Убаво пишеш ма, Надкеее!

 
 
№4 от: Надя (26 ноември 2008 12:44)
Изплаках си мъката, това е.
Селото се казва Поликрайще и се намира близо до Горна Оряховица и Велико Търново. Известно за мое голямо съжаление с трудолюбивото си население, градинарите си, гурбетчии и плодородната си земя.
Ясна ви е картинката нали?

 
 
№5 от: Чудакът от 6-ти Б (26 ноември 2008 13:02)
Сериозно? Точно там съм ходила и аз на сбор! Ами ние сме така да се каже съселянки, Наде - може даже и роднини!

 
 
№6 от: felice puba (26 ноември 2008 13:12)
Хубавото беше, че тогава трудът някак повече се ценеше, а реколтата наистина беше качествена, без излишни нитрати, с които сега са напомпани продуктите. Абе да живеят бабите и дядовците! Иначе за "Седморката на Блейк" си спомням, а чубрицата е любимата ми подправка. Аз обичам да си слагам цяло клонче в ястието. А цялата тази идилия ми е донякъде и на мен позната. За разлика от мен мъжът ми не е ходил на село и все се чуди като му разправям. Негов проблем, си мисля. Защото тези неща не се забравят...



--------------------
 
 
№7 от: isi (26 ноември 2008 13:48)

Ха! Това не е моето село, но определено най-често съм ходила на СБОР в Поликраище! По-често отколкото на моите села! Брей!
 
О, а иначе и аз съм помагала, признавам - с не много голямо удоволствие, в селскостопанския труд! Като моята и на сестра ми мотички си бяха значителна част от производствената мощ - просто най-често царевицата копаехме баба, мама, аз и сестра ми - така се случваше. От кооперацията  все даваха на баба декарите с царевица на някакви места, отдалечени от село. Баща ми беше зает през почивните дни, а дядо беше починал отдавна  - та така -  нямахме мъжка помощ. Затова сутрин тръгвахме рано-рано с влака от Горна Оряховица за Стражица. Там хващахме автобус за село. И през цялото време мама носеше 1 или 2 мотики (или каластирче - малка мотичка за някоя от нас) Молехме шофьора да ни спре някъде преди село. Нивата всяка година беше на различно място. Намираме я. Баба вече е там - стигнала пеша от село - и тя с две нарамени мотики. Копаем. Ние със сестра ми изоставаме, мърморим... Баба просто няма умора, а и не спира да разказва - за миналото, за съседите, за цялото село. По обед ние със сестра ми се отказваме и намираме сянката на едно дърво - точно до жп линията Варна - София. Влакът минава, през прозорците пътници махат с ръце на земеделските труженици - т.е.  на нас! Пием вече топла  вода от дамаджаната. Мечтаем си как ще се приберем на село в хладната къща и ще си отворим от шишетата жълта лимонада, която баба е купила за нас от предния ден. И така - баба и мама довършват редовете някъде в далечината. Тръгваме пеша за село. Доста път е! Носим мотиките на рамене. Ако мине случайно автобус - махаме му да ни спре и да ни вземе. Ние със сестра ми се срамуваме от пътниците. Но ... трудът краси човека, а мързелът го грози! Така трябва!
А иначе "приятните"  приключения в царевицата, освен копането и брането, включваха и брането на боб, засят измежду редовете. Точно когато листата на царевицата "жулеха' с пълна сила. И после  с чувалите  на гръб - по пътя към село! Всъщност, най-много от целия този труд са си патили мама и баба. Поклон!
О,  и брането на лозето. И ваденето на картофи...
Мъжът ми пък са гледали пипер и тютюн. Доколкото знам с тютюна има доста приключения и ранно ставане.
В днешни дни много по-малко се включвам да помагам. Все съм заета. Въпреки че така се получи, че точно земеделието ни изхранва и вече съм доста по-запозната със земеделската работа и всичките й проблеми, несгоди, очаквания, разочарования...  Чак сега разбрах "Градушка" на Яворов.




--------------------
 
 
№8 от: Cvetan (26 ноември 2008 13:52)
И аз съм преживял горе-долу същото , но до 4-5 клас, защото след това сестра ми ме смени hiphip . Аз се измъквах като уж имах много за учене , уж бях на тренировки или нещо от кръжока и т.н. Нашите сандъчета за разсад бяха пластмасови и раделени с картон ,н а който е описан сорта, напр. "Идеал" или "Биволско сърце". Отглеждахме ги цяла зима в хола, до парното.

 
 
№9 от: Надя (26 ноември 2008 14:20)
Ех, сега се сетих и за една друга задача - обирането на колорадски бръмбър от картофите в едно бурканче. Пръстите стават едни жълти, а какво ставаше със "затворниците" не се сещам..За сортовете домати, мога да добавя "Балка".
А и да не забравя:
Добре дошъл Цветан! vinagi_gotov Щом обичаш детството си, тук със сигурност ще се чувстваш страхотно!

 
 
№10 от: filipovaeli (26 ноември 2008 14:52)

Моето семейство гледаше под аренда домати - роми. Две години подред по два декара. Най-ярко помня зелените пластмасови касетки, безкрайно дългите редове, сутрешните мъгли, обедните жеги, лепкавите ръце, единственото дърво сред полето и тишината, нарушавана отвреме на време от трактора с ремаркето далече, далече...Помня ситните бодилчета впити по дрехите, жестоките "бабини зъби" и татула сред нивите. Помня песните на чучулигите и пъдпъдъците. Ромчетата трябваше по време на брането да се сортират на първо и второ качество. Най-трудно ми беше да преценя един среден домат кое качество е. На обед сядахме да похапнем под плажния чадър - ръчна изработка. Тогава се научих да ям домати...Ми, хубаво беше на полето! Помня, че с печалбата от едната година си покрихме последната вноска на апартамента.




--------------------
 
 
№11 от: zaharisa (26 ноември 2008 14:59)

Село Поликраище !!!
Ходила съм там по същия повод! Бях на гости във Велико Търново (много ми е любимо) и домакините ми ме поведоха при дядо си на сбор. Обадиха му се, че идват с гости и докато стигнем селото, човека беше опекъл кекс и сваляше кафеварката от котлона. Бях много впечатлена от това, а дядото отделно си се беше приготвил с почерпушки за който дойде.


 
 
№12 от: Надя (26 ноември 2008 15:23)
Хм, има ли някой, който да не е ходил на сбор в Поликрайще??? Гледай ти каква работа uuux

 
 
№13 от: gamina (26 ноември 2008 16:17)
Аз не съм ходила на сбор в Поликраище;)

Обачее... бях шампион в брането на царевицата, направо хвърчах из редовете на принципа - колкото по-бързо, толкова по-бързо. Ама проклетото копане много ме мъчеше. Брането на грозде също не го обичах. Събираше се цялата рода и първо беряхме лозето, което е на майната си (с извинение) от къщата - високо по баира, през три гори в четвъртата. Ходехме до там с колата (синята Жигула на баща ми или зеления Москвич на вуйчо ми - както дойде) на два курса, а се връшахме пеша, понеже колата биваше напълнена с чували грозде.
Най-ужасно несъмнено беше времето на граха, цял ден с тоя грах, запарен в една вряла вода, шушулка по шушулка... ужас.

Иначе имахме много домати и краставици, и оранжерии, даже баба ми и дядо ми продаваха (сега като се замисля, едва ли е било много законно по онова време). А една година дядо ми направи оранжерия само с ягоди, кръгла една такава... еееееех, голям кеф :)

А веднъж даже ходих да ора, водех магарицата Галина, братовчед ми натискаше ралото, а баба ми мяташе кукуруза

 
 
№14 от: isi (26 ноември 2008 16:29)
Надя, да не се окаже, че точно и у вас в Поликраище сме гостували, че тогава да гледаш... tongue2
Ама този СБОР (как се радвам, че така употребявате думата, бях се отчаяла, че всички ходят само на  сЪбор, панаир..) в Поликраище гарантирам беше (може би още е?) един от най-популярните в моя роден край! Пък и явно страшно много гостоприемни хора живеят там - ние сме гостували не на роднини, а на приятели и колеги на родителите ми!  Всичко  това обаче май е по темета на  о. Георги Георгиев "Ке ида на ПАНАГИРЕ"



--------------------
 
 
№15 от: ive (26 ноември 2008 17:17)
Браво на всички ви работили в селското стопанство. hi

 
 
№16 от: zaharisa (27 ноември 2008 13:56)
Ама аз съм ходила на сбор и в Златарица - там по къщите влизат цигански оркестри ИСТИНСКИ и срещу "каквото Бог дал" пеят и свирят ВСИЧКО за което човек може да се сети ! Невероятно преживяване connie nazdrave 
А Поликрайще наистина е известно със земеделието и трудолюбивите хора. Голямо е уважението ми към всички, които умеят и работят земеделска работаhi  

 
 
№17 от: о. Георги Георгиев (27 ноември 2008 18:18)
Надя хубаво и изплакала/възпяла селския труд, а вие само за сбора мислите! Не съм ходил в оня край, но доскорошната ни хазяйка беше от там някъде и ме потресе с трудолюбието и производителността си. Аз чак такъв зор не съм видял... Копаех лозе, берях щир за прасето.
Поздрави на авторката!

 
 
№18 от: UserX (28 ноември 2008 15:54)
Царевицата беше наистина много гадно занимание, но чубрицата си имаше своя "чар" - ставане през нощта, понеже е заръмял дъждец и прибиране на прътите с чубрица в пищника (как ли се пише правилно ). Също и спящите котки над чувалите миришека като луканка. Предаването на корнишоните - ставане почти по тъмно с ходене май до центъра и големите опашки, а един селски елемент с прякор "Чалата", като началник раздаваше правосъдие

 
 
№19 от: prepodobni (2 декември 2008 04:56)
Помня бригадите от даскало - комсомолските, другите, бране на памук, домати, плодове,  сините бригадирски униформи, наказания и похвали, как се радваме на 10-20 лв накрая, другите отиваха незнайно къде ...

 
 
№20 от: Надя (11 май 2009 15:11)
Добре дошъл при нас, Стефанофф!!! vinagi_gotov
Земляк си ни значи, ами има тук едно момче от самото Поликрайще, сигурна съм че ще ти пише, аз съм от Лясковец, а Isi е от Горна Оряховица и за нея съм сигурна че ще ти пише.
Не губи време и започвай да споделяш, може да се окаже че имаме много общи спомени!


 
 
№21 от: GTech (19 октомври 2009 20:34)
Царевица, картофи, лозе(копане рязане пръскане бране...), люцерна(!)
боб в редовете на царевицата :)

В Поликраище не съм бил, но няколко пъти съм ходил на сбор в Павликени... предполагам няма голяма разлика

А колкото до въпроса на USERX - думата се пише пЕщник щото произлиза от пещ. Това е помещението (хм...може да е само под стяха) в което са пекли хляба едно време.

Ах, как забравих варенето на ракия :)!!!!
качетата на каруцата + достатъчно дърва. Висенето около казана...
упс...тука опираме до сеченето на участък предното лято. Пак с каруцата ама модифицирана за пренос на дърва :)
после рязане и цепене...
оф ракия...ми то брането на лозе свършва с мачкане на гроздето за вино...
ако взема да мисля още сто неща ще измисля за село :)



 
 
№22 от: Anakin Skywalker (22 февруари 2010 22:42)
Наде, и ти си имала значи Балканче с новия модел мека седалка
А за село - тук му е мястото да кажа че моите задължения на село бяха свързни не толкова със земеделие, колкото с животновъдство. Дядо буквално ми беше поверил грижата за всики домашни животни и най вече зайците които отглеждаше. Той като бригадир в ТКЗСто го нямаше в къщи от тъмно до тъмно през лятото и аз трябвше да храния зайците, да доя козите, и после да ги карам на кошарата откъдето ги поемаше селския козар....Баба се грижеше за пуйките кокошките и прасето донякъде, но основните задължения и за тези хайванчета бяха моиsmile24  Да добавя селото ми се казва Златовръх - Асеновградско в подножието на Родопите, но твоето Поликраище със сигурност е много по известно. да не кажа че и аз съм минавал оттамpionerche



--------------------
 
 
№23 от: boysta3 (8 август 2011 17:04)

Цитат: Надя
Редовете с царевица се простираха до линията на хоризонта, имаше начало, но нямаше край. Дядо ми отиваше преди всички и си тръгваше преди всички. Някаква амбиция, в която беше вкарал и всички нас. Въпреки постояните похвали и поощрения от баба ми и майка ми, как работните момичета са някакви модели на подражание и как мързеливите моми са най-ужасното нещо на света, аз си бях не дотам въодушевена. Започвах устремно, но някъде до края на стоте метра копане, бях вече обезкуражена. Мотиката натежаваше, като щангите на Янко Русев, слънцето припичаше по-силно, а края така или иначе не се виждаше. Майка ми – сигурна съм че баба и дядо няма да прочетат това и съм спокойна да споделя – беше измислила един трик. Винаги се нареждаше на реда до мен и скришно успяваше да обработи по няколко метра пред мен, през които аз притичвах бързо. Царевицата имаше и една друга мъка, след копането идваше брането. Ох, и до днес потръпвам: жега, високи стъбла, смъди, сърби, нависнали тежки кочани, слаби ръце, зачервено лице. Бррррр...

Цитат: Zara
Работата продължи около половин час, като родата като стадо листни въшки нападна царевицата. За 30 мин. опоскахме всичко и се накачулихме по москвичи и жигули с чувство на удовлетворение
Цитат: felice puba
Хубавото беше, че тогава трудът някак повече се ценеше, а реколтата наистина беше качествена, без излишни нитрати, с които сега са напомпани продуктите.
Цитат: isi
О, а иначе и аз съм помагала, признавам - с не много голямо удоволствие, в селскостопанския труд! Като моята и на сестра ми мотички си бяха значителна част от производствената мощ - просто най-често царевицата копаехме баба, мама, аз и сестра ми - така се случваше. От кооперацията все даваха на баба декарите с царевица на някакви места, отдалечени от село. Баща ми беше зает през почивните дни, а дядо беше починал отдавна - та така - нямахме мъжка помощ. Затова сутрин тръгвахме рано-рано с влака от Горна Оряховица за Стражица. Там хващахме автобус за село. И през цялото време мама носеше 1 или 2 мотики (или каластирче - малка мотичка за някоя от нас) Молехме шофьора да ни спре някъде преди село. Нивата всяка година беше на различно място. Намираме я. Баба вече е там - стигнала пеша от село - и тя с две нарамени мотики. Копаем. Ние със сестра ми изоставаме, мърморим... Баба просто няма умора, а и не спира да разказва - за миналото, за съседите, за цялото село. По обед ние със сестра ми се отказваме и намираме сянката на едно дърво - точно до жп линията Варна - София. Влакът минава, през прозорците пътници махат с ръце на земеделските труженици - т.е. на нас! Пием вече топла вода от дамаджаната. Мечтаем си как ще се приберем на село в хладната къща и ще си отворим от шишетата жълта лимонада, която баба е купила за нас от предния ден. И така - баба и мама довършват редовете някъде в далечината. Тръгваме пеша за село. Доста път е! Носим мотиките на рамене. Ако мине случайно автобус - махаме му да ни спре и да ни вземе. Ние със сестра ми се срамуваме от пътниците. Но ... трудът краси човека, а мързелът го грози! Така трябва! А иначе "приятните" приключения в царевицата, освен копането и брането, включваха и брането на боб, засят измежду редовете. Точно когато листата на царевицата "жулеха' с пълна сила. И после с чувалите на гръб - по пътя към село! Всъщност, най-много от целия този труд са си патили мама и баба. Поклон! О, и брането на лозето. И ваденето на картофи...
Цитат: Надя
Ех, сега се сетих и за една друга задача - обирането на колорадски бръмбър от картофите в едно бурканче.
Цитат: gamina
Обачее... бях шампион в брането на царевицата, направо хвърчах из редовете на принципа - колкото по-бързо, толкова по-бързо. Ама проклетото копане много ме мъчеше. Брането на грозде също не го обичах. Събираше се цялата рода и първо беряхме лозето, което е на майната си (с извинение) от къщата - високо по баира, през три гори в четвъртата. Ходехме до там с колата (синята Жигула на баща ми или зеления Москвич на вуйчо ми - както дойде) на два курса, а се връшахме пеша, понеже колата биваше напълнена с чували грозде.
Цитат: о. Георги Георгиев
Копаех лозе,
Цитат: UserX
Царевицата беше наистина много гадно занимание,
Цитат: GTech
Царевица, картофи, лозе(копане рязане пръскане бране...), люцерна(!) боб в редовете на царевицата :)
Хора, Наде, вие направо ми описахте детството. За мен наистина това си беше мъка голяма. Направо си беше чиста експлоатация от най-ранна детска възраст. Но все пак. Както имаше зор, така имаше и интересни приключения. Говоря най-вече за царевицата. Веднъж ни се паднаха само няколко реда10-ина, но дълги повече от километър и края не се виждаше тъй като имаше лек баир, а пък тръгваха от ниското. И като се сетя, че се започваше с просичане, после с окопаване, а пък най-гадното дойде, като решиха да се купува изкуствена тор (едно на бели малки зрънца), та това нещо беше лудница, навеждаш се и пускаш по половин шепичка на стрък, после пък се минава и се зарива. Това упражнение вдигаше два пъти поне добива на царевица, кулените бяха два пъти по-големи и тежки. Мислех да отговоарям на всекиго , но така ще ми се размие коментара, затова пиша най-отдолу. Друго гадно беше естествено есента, когато предстоеше брането . Беше някъде края на спетември, началото на октомври. Само като ми кажеха наште че другата седмица ще ходим в събота или неделя да береме царевицата и в съзнанието ми изплуваше изсъхналите листа на царевицата, които безжалостно режеха буквално лицето ти и ти ставаше накрая едно червеникаво с леки черти по врата и бузите, да оставим пък и тревите които се лепяха по дочените ти гащи или анцунг. Естесвено няма да пропусна и този трик с пускането на бобени зърна, които също се беряха или пък освен боб, се садеше тук там и тикви. Да, имаше гнезда с тикви , които ставаха много големи. Така, между царевицата се береше и боб и тикви. Но освен работата, се помнят и хапването на почивката ан обяд под дърво (ако има) или някъде отстрани до блока. Какво се слагаше на едно одеяло тънко или плат някакъв си, ами, имаше домашно сиренце (от коза), домати, краставици, хляб от фурната на мегдана, може да има и сварено пиле (кокошка), а за пиене имаше вода от кладенеца. После малко почиваха възрастните, а ние с братовчедите обикаляхме из близката горичка с рекичка и иследвахме природата с енйните обитатели. Търсехме интересни бръмбари, змии, гущери, птици или раци. Най-важното по време на работата на царевицата беше тубата с водата, оставена в началото на блока, завита с дрехи , за да не се затопля. Беше си жизненоважна, направо спасителна.
При брането най-хубавото бе, когато товарехме царевицата на трактор с ремарке, или пък ако успяваха наште да уредят някой камаз. Беше лудница този камаз, и особено ако ни излезне късмета да ни къчат я в кабината , я отгоре на препълненото му корито. Тоя Камаз беше същинско чудовище и минаваше през всичко без проблеми, мачкаше де що срещне и беше голяма гордост за нас да пристинем в село пред къщата стоящи най-отгоре му. После пък на село, пред къщата започваше пък пребирането на кулените от улицата в сушилнята, една дървено помещение, където се слагаше , за да се проветрява и съхне добре, беше сложена на 40 см колонки с ламаринени листове на тях, за да не могат да се качват плъховете по тях и да ядат и заразяват царевицата. Въпреки това пак се качваха, директно с отскок по средата - глада е голяма работа, явно. Дъното не беше плътно и имаше място да влезнат.

Да разкажа сега и за лозето. Ходех да помагам на две лозета, та даже 3. Значи имаше едно в двора на село, то бе малко като площ, а отделно от това имаше на 3-4 км друго едно по-голямо, на върха, най-отгоре. Отделно от това, другите ми баба и дядо си имаха вила, където също имаше лозе, та и там ходехме. Гадното на лозето беше когато се тесаше, тоест плевеше (махаше се тревата и бурените). Освен това имаше една друга част, много трудоемка - обръщането. Значи на лозето това му бе зорът. Да обръщаш почвата с права лопата. Добре че по едно време татко си взе една копачка мини двигател - двутактово едно такова. На него можеше да се монтира и резци за окопаване, както и за косене. Дърпаш да запали като на някоя лодка двигателя, включваш на първа, после втора и тръгваш между главините бавно за да влиза надълбоко. Хубавото на лозето бе, че имаше череши по това време. Май когато се пръскаше със син камък. ИМаше и шипки, глогинки. Тях ги споменавам не за друго, ами защото ни искха от училище, та с едното свършвах и другото. Най-бързо и лесно бе пръскането със син камък. Ставаше за нула време. Първо ние не пръскахме, а си играехме, и второ бързо си тръгвахме. Най-гадно бе, ако в събота или неделя имаше някоя серия на арабела или пък синьо лято или призраци в блока. Тогава наставаха едно преговори в колко да се върнем , и то още като тръгвахме сутринта. АКо ли не, направо заплашвахме да си тръгнем пеша до село. Все пак бяха 3-4 км и с леко тичане можехме да стигнем за 30 мин. Няма да забравя лозето на село, там на баира. Имаше струпани камъни, явно от много отдавна , когато хората са почиствали района за да си засадят лозетата. Та в тези камъни си живееха поколения змии. Често през лятото виждахме излегнали се змии, а пък отделно от това имаше един смок, който излезна от една главина, как го гоних да го хвана, но вътрешно си ме бе шубе да не ме ухапе, въпреки че бяхаме чували че не са отровни. Относно влеюугите, си спомням и случай когато хванахме една в реката , долу в низината , в една горичка дъбова. Видяхме я докато се разхождахме с братчедите и слезнахме да я разгледаме. После дадох предложение да си я вземем на село. Обаче предстоеше най-трудното - да я хванем. Намерихме плик, напълнихме го с вода от реката , а както съм гледал по телевизията (а може и да съм чул отнякъде) намерих пръчка с разклонение като чаталце и й натиснах главата така че да не ме ухапе, а и за да я хванем жива. Почвата бе мека и тя започна да се излъзва леко, та направо си я хванах с ръка, а с другата й хванах опашката за да не се увива около мен. Змията не бе по-дълга от 50-60 см, макс 80 да е била. Беше със жълти отстрани, и май бе от застрашения вид, не знам точно. Но баба ми направо отказа "това" да го носим в къщата й. Жената изпадаше в панически ужас, какво да каже , като се возеше с нея в колата , седнали гъз до гъз отзад ан жигулата. По това време бяхме станали изследователи на село и си препарирахме всичко, както бе в кабинета по биология. За тази цел взимахме я спирт, я ракията на дядо ни в мазата. Сега съжалявам за тези животинки, но тогава ловяхме всякакви страшни животники и ги изследвахме, както и да го разбирате това.... е не сме се гаврили с тях де... В този период събирахме пити на оси, беше невероятно преживяване като знае човек, че жилото им е отровно и могат да жилят и хапят много кратно. Но на тавана на къщата беше пълно с пити на оси. Сваляхме ги и ги слагахме в големи буркани, и гледахме как се излюпват от клетките си. За нула време буркана се напълваше с оси. А който от големите ни правеше проблеми, му казвахме че ще му пуснем в кревата осите, само едно бурканче, де, не всичките. В същия период си отглеждахме гущери във варели, които пълнехме със земя, правехме им вътре къщички, камъчета, трева и пр. удобства и наблюдавахме живота им отгоре. После пък намерихме тритони в рекичка минаваща през селото, една по-малка, щот имаше и по-голяма. Та и тритони си гледахме в аквариум, който дори снесоха яйца по водораслите. За всички тези пакости, които нанесохме на природата, искам да й се извиня. Отдавна не го правя, поне не след 6ти клас да кажем. Но като се сетя че сме ходили на лов за гълъби в стопанството с прашки, а амунициите бяха камъчетата от улицата. Също биехме и врабчета, защотото знаехме че разрушават лястовичите гнезда. Сега е гадно да го разказвам, но това си беше направо страст, страстта на ловеца и преследването от клон на клон за дивеча. Най-финен бе отстрела с чаталце и скоби. Не се сещам само дали правехме супа от врабчетата или само от гълъбите. Лятно време пък супер готско бе като гонехме нощно време след 10 часа, светулките. Как сме се радвали като ги хванем в бурканче и започнат да светкат като фенерче. Естествено голямо бе разочарованието, че през деня, светулките не светеха и си бяха като едни най-обикновени божикравички. Също готини бяха златките. Имаше едни малки бръмбарчета, които лъскаха като златце. Бяха златно-зелениакви, с размера на калинка. Също не бива да подмина и лова на пеперуди. Най-честите бяха едни червени с леко черно по тях, а пък най-красивите бяха едни тройно по-големи, с бели криле и нарисувани сини очи на тях. Уникални бяха и много редки. Ловяхме ги с ракетите за федербал или директно с ръчичка. Съвсем леко и технично се приближавахме и се спускахме като хищници, да ги захлупим, и как умирах от яд като излети, доакто си вкарвах другата ръка да я хвана. Също интересни бяха огромните гъсеници, които бяха по липите. Едни такива огромни и месести, макар че сега като се сетя, май бяха тези от които се вадеше коприната и някое врабче ги бе докопало, или пък сами си се развиваха щот пред къщата на село имаше две дуди (черници).
Еми това е накратко. Мога да разказвам до утре за селската идилия. За доенето на козата, на овците, за метенето на кошарата (обора в къщи), и събирането на торта в найлонови чували, за изкарването на паша на козите и овците, прочистването на пипера и доматите, махането на колорадския бръмбар от листата на картофите, или пък ровенето за прасето (забравих му точно името, някакво прасе бе) с лопатките, което ядеше корените на пипера в оранжерията, хващането на къртицата, или пък залагането на капани за сляпо куче и др....
Всичко хубаво на всички, прекрасни живописни коментари , подбудени от невероятния изказ и описание на Надето.

 
 
№24 от: Боряна (8 август 2011 17:26)
Царевицата беше КОШМАР! Викахме й "тръстиката" /по аналогия с Изаура/. Никога няма да забравя, двете неща покрай нея, които ме вбесиха до ента степен - първия беше, когато видях, че струва жълти стотинки и леем пот за да спестим някакви си 20 лева. Втория беше, когато баба ми с погребално изражение ни уведоми, че в най-горещия ден на лятото сме обрали ... царевицата на съседите em_25  Те си я взеха с една каруца, а ние - втори дубъл. Брррр. Лош спомен. Лош.



--------------------
 
 
№25 от: Цонка (8 август 2011 19:27)
Цитат: Боряна
в най-горещия ден на лятото сме обрали ... царевицата на съседите. Те си я взеха с една каруца, а ние - втори дубъл.

em_117 ... em_75 em_75 em_90 ... em_75



--------------------
 
 
№26 от: boysta3 (8 август 2011 19:43)
Цитат: Боряна
в най-горещия ден на лятото сме обрали ... царевицата на съседите Те си я взеха с една каруца, а ние - втори дубъл. Брррр. Лош спомен. Лош.
Да наистина лош спомен. Но защо тази случка затвърждава у мен убеждението , че след 1944 г. и заклеймяването на църквата, народа ни е станал още по-морално устойчив. Особено с така нар. социалистически морал. Как пък на съседите не им е хрумнало , че е леко неморално да си скръстят ръцете и да гледат сеира. Как пък поне малко съвестта не ги е ударила, че е бая готованско да оставиш някой да се бъхти двойно, като те така и така са се подготвили психически да берат. Дет се вика, поне да са ударили едно рамо при брането, ако не само те. Ма мани, бегай... че е от толкова соц морал, почва да ми завира... чорбата...
Сега пък след 1990 г. си спомням , че доста често на онова лозе горе на баира, циганите беряха гроздето на чичо ми, което бе доста хубаво , сортово, за ядене... едро и бяло... а човека си го бе гледал много старателно, дори оградил с бодлива тел на 4-5 реда... ама ония си разбиват катинарчето и си влизат най-спокойно... а пък вече с настъпването на новия век, наште бяха докарали един фургон (в края на 80те), в който си държаха някоя мотика, препарат за пръскане, и някоя и друга джаджа, даже един стар пружинен креват бяха вкарали вътре... е познайте дали е жив тоя ламаринен фургон... нема бако, куче влачи, диря няма... да живей труда... соц идилията свърши... за съжаление с бясна скорост, а пък да не говоря за онази горичка дъбова , тя постепенно оредя и дали са останали и 10% от нея... за огромно съжаление... "демокрацията" (наложена изкуствено... и оставена да вирее в хаос и беззаконие) ми заличи детството из корен...
Оптимизма идва от това , че както там е имало живот повече от сто години и са били каманяци и бурени преди това... може един ден пак да възникне живот... стига хората да са моривирани за това... демек да има ред... и отговорност

 
 
№27 от: Надя (9 август 2011 12:47)
Цитат: Боряна
Втория беше, когато баба ми с погребално изражение ни уведоми, че в най-горещия ден на лятото сме обрали ... царевицата на съседите em_25 Те си я взеха с една каруца, а ние - втори дубъл. Брррр. Лош спомен. Лош.

Е не, em_11 em_11

 
 
№28 от: ssi (9 август 2011 12:49)
ровенето за прасето (забравих му точно името, някакво прасе бе) с лопатките, което ядеше корените на пипера в оранжерията

Попово прасе му викат, а към Плевенско - конощип.
Благодаря ти boysta3! Доста неща ми припомни, защото и аз имах подобни ваканции, че на село даже и тютюн взимаха.
Съгласен съм с теб за "демокрацията и много ми става болно за едно време, защото каквото и да се оплакват от "комунизма", хората живееха по близо до земята. Използваха нейните блага и се грижеха за нея, а тя от своя страна им се отплащаше. И мога да твърдя, че макар едно време храната да беше милиони пъти по-вкусна от сегашните измишльотини, когато поработиш хубаво, ставаше още по вкусна.
Лова на къртица и сляпо куче , Дядо ми доста го практикуваше. Взимаше един стол, сядаше до дупката с една шапка и чакаше с часове. Преди това разравяше пръста за да се открие дупката и с една пръчка проверяваше в коя посока води дупката. залагаше правата лопата на около 20-30см. от дупката в тази посока и чакаше. Те като усетят , че дупката им е "отворена" идваха да си заровят отвора и тогава ЩРАК....няма връщане назад, защото има лопата...
По едно време Баща ми беше донесъл някакви димки, ама не бяха много ефективни.
Аз не помня, обаче да сме продавали царевица. Всичката беше за животните, както и ластунето, което се правеше на снопи, а после на "гугли" ( не мога да се сетя в момента друго име). Много обичахме да се завираме в гуглите и в средата където имаше доста празно място да си подреждаме разни неща като в къщичка и да си играем.

 
 
№29 от: Цонка (9 август 2011 13:10)
Цитат: ssi
Взимаше един стол, сядаше до дупката с една шапка и чакаше с часове.

em_75
Като този тук. /ако не зареди директно, отидете на 11:11/
На мен сляпото куче ми омете всички луковици в градинката. em_26 Мореее, ако имах пушкааа... em_74



--------------------
 
 
№30 от: ssi (9 август 2011 14:04)
Нееее
Този го знам. Дядо ми не използваше пушка, а и освен, че пазеше тишина, не даваше на никой да се приближава, за да не го чуе къртика.

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 16
Потребители: 0
Гости: 16

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?